Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.

Никой не знаеше, какво точно бе станало в помпената станция. Огнени пламъци се бяха появили незнайно от къде. Пожарът продължаваше да бушува неконтролируемо вече почти час. Много хора бяха заети с потушаването му.

– Дали са се добрали до Емил? – Станчо не усети, че в цялата тази суматоха, бе изказал въпроса си на глас.

Пред очите му още стоеше онзи смел мъж, с когото се бяха запознали набързо малко преди да се спуснат към горящите сгради. За да спаси няколко души Емил бе обгорял лошо.

Оставиха го настрана да изчака медицинските екипи и се спуснаха да гасят огъня, и да вадят останалите хората попаднали в пламналите помещения.

– Той вече е добре, откараха го, – обади се Евгени, приятел и верен помощник  на Станчо в такива екстрени случаи. – Исках да поговоря с него, но вече го бяха упоили. По-късно разбрах, че него и още трима тежко пострадали са ги качили на въртолет.

Емил беше жив, това означаваше много за Станчо.

Човешкият живот бе по-важен от другите неприятности. В спасителните операции, в които бе участвал Станчо, на първо място стоеше спасяването на хората.

Независимо колко щети са нанесени, колко пари ще се изразходват за отстраняването на повредите, решението му беше винаги едно и също.

Животът бе на първо място.

Телефонът иззвъня. Станчо уморено го долепи до ухото си.

– Как е при вас? – чуваше се жизнен мъжки глас, това беше Попов, координатора на групите. – Имате ли нужда от помощ? Поне един от екипите пристигна ли при вас?

Изтощен и отпаднал Станчо отговори:

– Огънят е почти потушен. На пострадалите е оказана медицинска помощ. По-тежките случай са откарани с въртолет. За сега няма смъртен случай.

– Какво се е случило? Какво е предизвикало пожара? – настойчиво се интересуваше Попов.

– Утре ще ти разкажа всичко, което успяхме да научим, но в момента не ставам за нищо.

Тепърва предстоеше много работа. Специалистите щяха да ровят из опожарените помещения, за да открият причината за пожара. Щеше да се търси отговорност, на хората, които нехайно се бяха отнесли към задълженията си. А и много хора трябваше да се възстановят, както физически, така и психически ….

Една прекрасна вечер в бара влязъл млад човек. Барманът веднага извадил из под тезгяха оръжие и го насочил към посетителя. Мъжът му благодарил и излязъл.

Какво точно е станало?

За да отговорите на въпроса трябва малко да фантазирате или по-добре да си представите различни ситуации.

Няма значение как ще го направите важно е да се досетите и разберете какво всъщност се е случило.

Този път май загадката е доста трудна?

Не се отчайвайте?

За тези, които много са се измъчили и за тези, които изобщо не желаят да мислят, предлагам отговора:

Посетителят е хълцал. В бара е влязъл, за чаша вода. Барманът го е изплашил, като е извадил оръжие и това го е избавило от страданието му.

Павел заедно с шестгодишният си син подстригаха тревата пред дома им. Когато свършиха двамата се оттеглиха да си починат.

След известно време синът попита:

– Татко защо сме тук?

Павел си помисли, че му се отдава прекрасно време за обучение и възпитание на сина му. И той започна да разказва на сина си:

– Небесният Баща е измислил план за спасение, защото много ни обича и иска да получим възможност да станем като Него. Тук на земята ние трябва да се учим да се обичаме един друг, да си служим един на друг и да си помагаме. Семейството служи именно на тази цел …..

Когато свърши своята тирада, Павел доволен се обърна към своя син:

– Успях ли да отговоря на твоя въпрос?

– Не съвсем, татко. Аз попитах защо сме тук, защото преди един час трябваше да отидем да срещнем мама….

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.