Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Всеки път, когато Лили видеше двойка да прави нещо заедно, очите ѝ се насълзяваха. Тя беше 35 годишна омъжена жена, майка на две деца. Необратима парализа на десния крак, поради гръбначна травма, бе помрачила семейното ѝ щастие.

Тя се чувстваше непълноценна, защото не можеше да върши много от нещата, които бе правила преди.

Веднъж Лили седеше в градинката пред блока на една пейка. Приближи се към нея белокос мъж и попита:

– Извинете, мога ли да седна на пейката?

– Разбира се, тази пейка е за всички, – засмя се дружелюбно Лили.

Двамата започнаха неусетно разговор и тя сподели болката и проблемите си с непознатия мъж.

– Знаете ли, – каза мъжът, – докато ви слушах, останах с убеждението, че се фокусирате прекалено много върху нещата, които не можете да правите с вашия съпруг. Сега помислете добре и ми кажете какво можете да вършите двамата заедно.

– Е, все още се наслаждаваме на компанията си, – изчерви се Лили. – Излизаме на вечеря, срещаме се с приятели.

– Това е хубаво. Но какво друго правите заедно? – мъжът настойчиво подтикваше Лили да се замисли по-сериозно върху поставения въпрос.

– Ходим заедно на разходка с колата, – започна да изброява Лили. – Играем на карти. Ходим на кино и театър. Той ме учи да карам кола …..

– Забелязахте ли, че за по малко от двадесет секунди споменахте пет неща, които правите заедно със съпруга си? – отбеляза възрастният мъж. – Ако ви се даде време да размислите, ще откриете много повече неща, които извършвате заедно със мъжа си.

– Мога да измисля дори неща, за които никога не сме се сещали, – радостно откликна Лили на предизвикателството. – Нещо необичайно. Например, скокове с парашут.

– Това е чудесно, – подкрепи я побелелият мъжът. – Имайте предвид, че можете да правите и неща, които по-рано със съпруга ви сте смятали за невъзможни. Казахте ми, че сте ходили по-рано на плаж и обичате да плувате. Можете да си намерите някой уединен плаж, за да не изпитвате притеснение от погледите на другите. Ако бях на плажа със семейството ви, за мен нямаше да има значение вашия недъг. Веднъж на плажа забелязах мъж, чийто крак бе отрязан до коляното, но това не му пречеше да се забавлява с приятелите си на пясъка и във водата.

– Колко малко поговорихме, а…. – усмихна се Лили. – От години не съм се чувствала толкова прекрасно. Благодаря ви. Накарахте ме да погледна по друг начин на нещата.

– Радвам се за вас, – каза мъжът.

След това той стана и си тръгна, а Лили продължи да се усмихва на всичко наоколо и да мечтае, за невероятните възможности, които ѝ се откриваха….

Петрови бяха повикали дърводелец в новия си дом,  да направи кухненските шкафове, но той беше свършил немарливо работата си. Вратичките не бяха подравнени и не се затваряха добре.

Когато Мая Петрова видя това силно се раздразни:

– Уговорихме се да му платим доста. Този човек е ужасно мързелив, нима може да се гордее с такава работа? Накъде е тръгнал този свят?

– Не се разстройвай, скъпа, – каза Васил Петров, – едва ли е искал да ни мами. Трябва по-спокойно да се подходи към проблема.

– Но той би трябвало…, – извика Мая.

– Ако морализираш нещата, – прекъсна я Васко, – той ще почне да се отбранява и дори да ни контраатакува.

Мая пухтеше и нервно крачеше в стаята.

– Кавгата е форма на интимност, – засмя се Васил. – Нима искаш да си интимна с този дърводелец?

– Не, това е прекалено, – фучеше Мая. – Оправяй се с него, както можеш, но искам вратичките на шкафчетата да се затварят нормално.

Тя тресна вратата и напусна разярена стаята.

Васко набра номера на дърводелеца и зачака.

– Да, – чу се познатият глас на мъжа, който бе работил в техния дом.

– Вие правихте кухненските шкафове в дома ни. Доволен съм от известна част от работата ви.  Надявам се да мога да кажа и на други хора, че съм доволен от цялата поръчка. Добре сте направили плотовете, но малко съм притеснен за кухненските шкафчета.

– Какъв е проблема? – попита дърводелецът малко неохотно.

– Вратичките не са подравнени и много от дръжките са изкривени.

– Това е максималното, което мога да направя с този вид шкафчета. Те се произвеждат масово и не са направени идеално.

– Вярно е, – съгласи се Васил. – Не са направени толкова добре, колкото някои от по-скъпите видове. Ще оценя по-високо работата ви, ако направите нещо, за да станат по-представителни.

– Ще трябва да говорите със производителя или строителя на дома ви. Нищо не мога да направя по-този въпрос.

– Но все пак е ваша отговорността, тези шкафчета да бъдат поставени така, че да бъдем доволни от работата ви. Изглеждат зле и не могат да се затварят. Знам че е неудобно за вас, но работата ви не е завършена и бих искал да коригирате нещата. Работата не може да се смята за завършена и не бих платил уговорената сума. Мисля, че имате умения да направите вратичките както трябва, независимо от допълнителното време, което ще ви отнеме. Така ние ще бъдем удовлетворени от работата ви, и ще ви препоръчаме на приятели и познати.

Дърводелецът въздъхна и каза:

– Ще дойда до вас, да видя, какво мога да направя с тези вратички.

– С удоволствие ще ви чакаме, вярвам, че ще намерите начин да ги направите отлични. Вие сте специалист в професията си.

И наистина дърводелецът дойде и „сътвори“ чудо с вратичките, даже направи и няколко допълнителни подобрения на кухненските шкафчета. Петрови останаха много доволни.

Сатана събра всички бесове. В своята встъпителна реч той каза:

– Ние не можем да забраним на хората да ходят на църква. Не можем да им забраним да четат Библията. Трудно ще ги спрем да се обръщат с молитва към Бога. Когато се свържат с Бога, ние губим властта си над тях. Нека ходят на църква, но ние ще им откраднем времето, така че те винаги да бъдат заети и да не могат да се молят, да мислят за смисъла на живота си и да развиват своите отношения с Бога. Ето какво трябва да направите, трябва да попречите на хората да влизат в общение с Бога и поддържате това целия ден.

– Но как ще го направим? – закрещели демоните.

– Увличайте ги с дребни неща и измислете повече начини, чрез които умовете им да бъдат заети с ненужни дейности. Главното е, да им внушите да се стремят към повече материални блага и богатство. Нека всеки от тях придобие желание, да има повече пари, да купува коли, апартаменти, вили. Нека да работят все повече и повече, за да ходят на ресторант, кафе, да си купуват нови дрехи, да правят скъп ремонт в домовете си и да ги оборудват с най-модерните мебели.  Изкушавайте ги да харчат, да взимат заеми, многогодишни кредити и така да стават роби на банкерите. А когато се увлекат в преследване на Мамона, на тях няма да им трябва Бог.

Демоните се хилеха и потриваха доволно ръце.

– Убеждавайте жените да остават на работа, а мъжете да работят по 7 дена в седмицата, – продължаваше да ги напътства сатана. – по 10-12 часа на ден, за да нямат време за семейството си и възпитанието на децата си. Направете обучението в училищата да бъде повърхностно. Нека децата да се шляят от сутрин до вечер по улиците и да стават част от лоши компании. Тогава те ще престанат да се учат и от тях нищо добро няма да излезе. Тогава семействата ще започнат да се разпадат.

Демоните започнаха възторжено да ръкопляскат. Щом утихнаха аплодисментите дяволът продължи:

– „Стимулирайте“ умовете им с предавания по телевизията и разнообразни сайтове, музика и филми в Интернет. Следете във всеки магазин или зала да не звучи духовна музика. Блокирайте съзнанието им и разрушете единството им с Бога. Можете и вие да предложите още мерки в тази насока. Вярвам, че имате прекрасни идеи, как да се осъществи делото ни.

– Предлагам да ги залеем с новости и реклами по 24 часа в денонощие, – предложи един проскубан, стар демон. – Да напълним пощенските им кутии с каталози за поръчки на нови стоки, предложения за уж безплатни продукти, услуги и фалшиви надежди.

– Да показваме по телевизията и в списанията, красиви модели, – засмя се един  озъбен демон, – така че мъжете да обръщат внимание само на външната красота и да започнат да недоволстват от съпругите си.

– Да направим така, че жените да изглеждат твърде уморени, за да даряват с любов мъжете си.- протегна се напред един, приличащ на жаба, демон. –  Ако мъжете не получават достатъчно любов в домовете си, ще я търсят другаде, а това бързо ще разруши семействата им.

– Предлагам на Рождество и Великден да ги разсейваме с празнична суета, – тропна с крак един дребен демон,  – като концерти по телевизията, вие знаете точно какви и трапези изпълнени с много храна и алкохол. Така децата им няма да разберат истинското значение на тези празници.

– Да им погодим номер, – предложи друг демон, – след отпуска да се връщат още по-уморени. Да нямат време да излязат сред природата и да се любуват на Божиите творения. Вместо това да ги караме да ходят на кино, да играят игри на компютъра или да залагат в хазартните клубове.

– Да залеем живота им с толкова неотложни въпроси, че да нямат сили да погледнат към Бог, – извика някой от задните редове. – Така скоро ще започнат да живеят и работят, жертвайки здравето на семейството в името на парите или положението си.

– А това дали ще даде резултат? – попита един демон недоверчиво.

– О това са изключително добри идеи, – каза самодоволно дяволът. –  Хората ще стават все по-заети, ще тичат насам и натам, без да им остава някакво време, за да помислят за себе си и семействата си. Вървете и работете, вие много добре знаете какво точно трябва да правите.

Мъжът на съседната седалка четеше вестник. Захари се обърна към него и се представи.

– Здравейте, аз съм Захари.

Мъжът го погледна, сгъна вестника си, протегна ръка и каза:

– Приятно ми Андрей.

– Дано по-бързо ни пуснат да потеглим, – загрижено каза Захари.

– Важна среща ли имате? – попита Андрей.

– Да, интервю за работа.

– Сигурно отдавна търсите работа – каза Андрей съчувствено – и това интервю ще реши проблемите ви.

Захари се засмя и махна с ръка;

– О, съвсем не. Имам работа, но една друга фирма ми предложи нова.

Андрей го изгледа въпросително.

– Това е дълга история, – започна да уточнява Захари, – Сега съм в отпуска. И от една агенция за набиране на специализирани кадри ми се обадиха, за това съм тук. Не си търся работа, ……тя сама ме намери.

– Не сте ли доволен от досегашната си работа? – попита Андрей.

– Не, не мога да кажа такова нещо, но си мисля, че на новото място ще се почувствам по-добре.

– А кое ви кара да мислите, че на новата работа ще се почувствате по-добре?

– Не знам, – каза смутено Захари.  – Просто имам такова усещане.

Андрей се усмихна.

– Разберете ме правилно, – каза Андрей, – съвсем не искам да ви се присмивам. Просто хората си мислят, че ще бъдат щастливи на друго място, а не на това, на което са в момента. Сменят работата си, развеждат се и смятат, че новото място и положение ще им донесе нещо по-хубаво. Те не разбират, че причината за появата на това или онова е в тях. Нашето щастие не зависи от външни сили, а от това, което е в нас. Щастието е състояние и е въпрос на личен избор.

– Мислите ли, че определена професия може да направи човека щастлив? – попита Захари. – Аз си мисля, че ще бъда много нещастен, ако цял ден се ровя в числата като счетоводител.

– Възможно е някои професии да са по-привлекателни от други, – каза Андрей, – но някой обичат числата и биха се радвали да работят с тях. Мисля, че ако човек си върши работата, както трябва, ще се чувства щастлив.

– Да, виждал съм шофьори, пазачи, продавачи, …… които са си вършили работата с желание, – каза Захари, – дори те са по-щастливи от бизнесмени, които печелят милиони.

– Убеден съм, че щастието не идва от това, което правим, а от отношението ни към него. Именно това, което мислим за работата си, подходът към нея ни прави щастливи – натърти Андрей.

– Защо си мислите, че тази възможност за работа, не е подходяща за мен? – попита Захари. – Ами ако това е Божия план за мен?

– Не твърдя, че знам Божиите планове, – засмя се Андрей, – но човек не трябва да превръща стремежа си към щастие за пътепоказател в живота си. Това, че обичаш да правиш нещо, не означава, че то непременно трябва да се превърне в твоя професия. Някои от любимите си занимания можеш да оставиш за свободното си време, като хоби.

– А сега как да разбера, дали да напусна работата си и да отида на новото място или да не го правя? – попита объркан Захари.

– Научих едно,  че човек не трябва да прибързва, – каза Андрей. – Бъдещото винаги изглежда по-привлекателно от настоящето, защото в него има повече фантазия, отколкото реалност.

– Какво да правя тогава?

– Не избирай да отидеш там, където ще бъдеш щастлив, а където ще научиш най-много и ще развиеш  целия си потенциал. Ако си стигнал до максимума в сегашната си работа, тогава се премести на новото място, но не се отказвай от работата си, заради трудностите. В живота доста често се сблъскваме с неща, които не са приятни, но именно предизвикателствата ни правят по-силни.

Съобщиха, че самолетът им няма да излети днес и че ще могат да летят чак утре. Пътниците бяха приканени да си заверят билетите.

Захари усилено мислеше и разсъждаваше над думите на Андрей и колкото по-близо приближаваше гишето на летището, за да завери билет си,  толкова повече осъзнаваше, че той може да направи още много неща в сегашната си работа и да промени положението си …..