Когато някой губи любим човек, за него казват, че е с разбито сърце. Понякога това се случва в буквален смисъл.

Силните емоционални преживявания, могат да предизвикат стресова  кардиомиопатия или „синдром на разбитото сърце“, което може да доведе до остра сърдечна недостатъчност, смъртоносно камерно мъждеене или разкъсване на стените на камерата.

Въпреки, че в повечето случаи даденото заболяване не води до сериозни усложнения или смърт на пациента.

Проучвания направени през 2013 г. са показали неефективността на мултивитаминни комплекси.

Учените съветват да се икономисват средства за тези комплекси.

„Укрепване на имунитета“ е обща формулировка, която дава възможност за максимално широк обхват.

Проблемите с мутивитамините са много: недостатъчна дозировка, „несъвместимост“ на някои витамини да бъдат заедно в една таблетка, невъзможността да се създаде универсална форма за всички витамини, защото за някои от тях е удобно да бъдат в форма на капки, други във форма на капсула, а трети просто да се дъвчат.

Витамините под форма на отделни добавки трябва да бъдат предписани от лекар, щом бъде установена тяхната недостатъчност в организма.

Освен това една балансирана диета със своите витаминизиращи свойства не търпи никаква конкуренция.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….