Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Ту-16 лети до Америка, където му готвят тържествено посрещане.

Във въздушното пространство на САЩ към самолета се приближават американски изтребители, които трябвало да измерят скоростта на самолета по заповед на Министерството на отбраната на САЩ, които не вярвали, че такъв тежък самолет може да развива крайсерска скорост, т.е. скорост с минимален разход на гориво за километър изминат път.

Туполев помолил радиста да улови честотата, на която разговаряли американците, а след това се обърна към преводача:

– Попитай ги: „Е, измерихте ли?“

Изненаданият преводач задава въпроса на американците.

– Ъ-ъ-ъ-ъ,  – чу се изненаданият глас на американския пилот по високоговорителя, – да, сър. Измерихме, сър. Благодаря. Всичко е ол райт.

Един млад човек ме попита:

– Наистина ли Бог се намесва в живота ни, когато се молим? Струва ми се, че и да се моля не получавам желаното. Загубих всякаква надежда. Страхувам се, че вече съм престанал да вярвам в силата на молитвата.

Това е много важен въпрос, който си задават хората. Той е свързан с потребителската ни култура. Ние пренасяме нашата индивидуална заявка във взаимоотношенията ни с Бога. Обикновено Му представяме списък от искания по време на молитва.

Къде е проблема?

Такава молитва не носи на човек  нито щастие, нито удовлетворение при получаване на желаното.
Освен това нашата представа за щастие и удовлетворение може да не съвпада с разбирането на Бога за това. Защото нашето схващане може да бъде егоистично и потребителско.

Ние сме хора и за това, не винаги знаем, какво искаме. Не винаги можем да обхванем всички детайли на желаното от нас в дадения момент.

Ние не можем да предвидим всички последствия от това, което сме пожелали. Само Бог вижда и предвижда всичко, Той има съвършеното знание за всички неща. Бог вижда цялата картина и знае кое е полезно за мен.

Ето защо, един от начините да открием Божията сила и да Го опознаем по-добре, е именно молитвата.

Една жена отиде  в службата по социални грижи. Тя водеше със себе си 15 деца.

– Ау! – възкликна служителката. – Всички ваши ли са?

– Да, всичките са мои, – въздъхна многодетната майка, която за стотен път чуваше този въпрос.

Жената се обърна към децата и казва:

– Седни Вася!

И децата насядаха веднага.

– Сега е нужно да ви регистрирам, – каза служителката. – Моля да ми кажете имената на децата си.

– Това е много лесно, – каза жената. – Всяко момчета се казват Васил, а момичетата Василка.

Не вярвайки на ушите си служителката попита:

– Вие сериозно ли говорите! Всички са Васевци?

– Да, това много облекчава живота ми. Сутрин викам: „Вася“ и те се събуждат. Когато наближава време за обяд, отново викам: „Вася“ и те идват. Когато правя забележка всички престават да се мотаят и вършат необходимото. Според мен това е страхотна идея.

Служителката съвсем не споделяше ентусиазма на майката. Тя се намръщи и попита:

– А ако трябва да повикате един от тях, а не всичките?

– О, тогава ги извиквам по фамилия.