Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!

На Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.

Когато Атанас излезе от стаята на Бинка, в коридорите на болницата имаше много хора. Отец Захарий седеше в края на една от пейките. Атанас изобщо не му обърна внимание.

– Наско, – повика го Захарий.

Атанас се обърна, но не каза нищо.

– Как си? – попита свещеникът.

– Бинка умира.

– Трябва да имаш повече вяра, Наско. Това съвсем не е сигурно. Ела, да поговорим. Нека да се помолим заедно.

Наско избухна:

– По дяволите, сигурно се шегуваш! Моля се от дете, но до сега не съм получил отговор на нито една своя молитва. Търсил съм Бога, четях Словото Му като търсех отговор на много въпроси. И какво получих? Само измама и огорчение. А бедната ми съпруга, – Атанас се задава в сълзите си, – която вярва в Бога ……. до къде стигна?

– Докато хайманосваше, тя те чакаше. Ти разби живота ѝ, но тя остана с теб. ……. Кой знае какво намира в теб. – Свещеникът целия трепереше от гняв. –  Време е да престанеш да се държиш като егоист и да я подкрепиш. Тя има нужда от помощта ти, а не от твоето самосъжаление.

Ако не беше расото Атанас щеше да го зашлеви и да го тръшне в земята.

– Да се самосъжалявам ли? – изрева Атанас. – Единствено ми е жал за твоята безполезна вяра. Накъде си повел жена ми? Там няма надежда.

Отец Захарий за първи път бе толкова раздразнен и възмутен, но той знаеше, че не трябва да се подава на чувствата си.

Атанас бе една загубена овца, която Пастирят вика при себе си. Мъката и болката бяха смачкали и преобразили този човек. Страданието, скръбта и огорчението бяха свили гнездо в сърцето му и той не можеше да види и осъзнае Божията милост.

Какво можеше да се направи за Атанас? ……Свещеника седна на пейката и започна тихо да се моли.

Железничар се присмял пред сестра, когато тя го помолила да не отива в кръчмата, а да отиде с нея на богослужение в църквата:

– Бих искал на огъня в ада, да си запаля цигара.

Сестрата си тръгнала много натъжена и с тежко предчувствие отишла сама на църква. След половин час я извикали от богослужението и ѝ съобщили лоша новина. Нейният брат лежал смъртно наранен в желизничарската бутка. Той бил попаднал под колелата на влака.

Сетрата изтичала и намерила брат си в агония. Пяна и кръв излизали от устата му. Скърцал със зъби и издавал страшен болезнен стон.

След няколко минути той починал и вероятно отишъл там, където искал да запали цигарата си. Той попаднал там много по-рано, отколкото очаквал.

Не се присмивайте над въпросите отнасящи се за спасението, живота и смъртта. „Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това ще и да пожъне“.

Присмехът почти винаги не е нищо друго, освен една плаха и скритата ярост. А гневът е чувство на недоброжелателност, враждебно отношение към някого, желание да се причини някому зло.

Както червеят поврежда дървото, като го подкопава, така и гневът и злобата изяждат сърцето на човека.

Библията казва: „И тъй, като отхвърлите всяка злоба, всяка лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като новородени младенци, чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение“.

Днес по телефоха се получи странен смс:

„Твоят приятел ти изневерява, не с едно момиче“.

И този смс предизвика поредица от въпроси:

От кога си имам приятел? Отдавна ли се срещам с него?

Но най-странното беше:

Какво ще кажа на жена си?

Да плачеш или да се смееш!?