25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….

Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.

Виктор тръгна в командировка. С него пътуваше Светла. Регистрираха се на летището. Той предаде багажа си и изведнъж почувства силна умора. Главата му сякаш беше пълна с олово, а гърлото с пясък.

В медицинския пункт бързо прегледаха Виктор и лекарят му каза:

– Вероятно имате хепатит.

– Боледувал съм от хепатит преди двадесет години, – възрази Виктор, – но при хепатита не боли гърло.
Прегледаха го и други специалисти. Един от тях погледна строго Виктор и каза:

– Отивайте веднага в „Бърза помощ“!

Виктор се ядоса и се отправи към вратата. Зад гърба си чу един от „специалистите“ да му казва:

– Ако не отидете в болницата вие ставате престъпник. …. вашата болест можете да заразите околните и да предизвикате епидемия.

Светла хвана Виктор за ръката и отидоха да търсят раницата му, а след това върнаха билетите на касата. Виктор гореше и през цялото време мърмореше:

– Как мога да отида в инфекциозната болница, когато аз съвсем не съм заразен?!

Светла го погледна и гневно попита:

– Искаш ли да търсим изобщо “Бърза помощ“?

– Не искам, – чесно призна Виктор.

– Тогава, – попита Светла, – защо е нужно да ходиш, щом не искаш?

Виктор се изненада. Той не се изненада от логиката на въпроса, нито от свободата, която следваша тази логика. Виктор беше удивен от това, че жена му помогна да  изгони страха от себе си.

За първи път някой беше се досетил за страховете му и тактично по женски беше ги отстранил. В същата минута се почувства свободен. Такова нещо трудно се забравя.

Светла и Виктор тръгнаха към нейната квартира. Там той спа непробудно 14 часа. После се оказа, че само се е простудил.
Вечерта Виктор се почувства напълно здрав.

Един неприятен куриоз съпътствал Матеус преди следващия велик знаменателем момент в кариерата му.
През 1984 г. Матеус преминавал от „Борусия“ в „Бавария“ и предстоящия преход е бил известен много преди края на сезона.
Именно тези два клуба са станали съперници във финала на турнира за Купата.
По време на играта не бил излъчен победител. Резултата бил 1:1 и трябвало да се бият серии от дузпи.
От „Борусия“ пропуснали една от дузпите. И кой не забил във вратата решаващият 11-метров удар? Като по поръчка – Матеус. Той все още бил щатен футболист на „Борусия“.
Тази история се оказала много неприятна, въпреки че никой открито не го обвинил в желание да угоди на новите си работодатели.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….