След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Група хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:

– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.

– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.

– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..

– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.

– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.

– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.

– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….

– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.

Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.

В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.

– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.

– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.

– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.

– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.

– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.

– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.

– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.

– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.

– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.

– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?

– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?

– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.

– Къде живеят? – попита високият полицай.

– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.

– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.

Хората събрали се  в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.

След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:

– И това ми било полиция….

– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?

– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…

Състоянието на баба Петра не бе по-добро.

– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.

 

Баба на четири внука, 67 годишната Джен Брукс, се уморила да се бори с шофьорите, които преминавали край дома, нарушавайки ограниченията на скоростта.

Старицата от Нотингам излязла на двора си и насочила към колите най-обикновен сешоар, преструвайки се че с него измерва скоростта на автомобилите.

Съседът на Джен подкрепил начинанието ѝ. Той твърди, че е забелязал положителни резултати.

Още от първия ден шофьорите започнали да минават по-бавно.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.

По пътя вървял един мъдрец. Той се любувал на красотите в света и се радвал на живота.

Изведнъж забелязал един нещастен човек, прегърбен под непосилна тежест.

– Защо се обричаш на такива страдания? – попитал мъдрецът.

– Аз страдам за да могат моите деца и внуци да са щастливи, – отговорил човекът. – Моят прадядо е страдал заради дядо, дядо е страдал заради баща ми, баща ми е страдал заради мен, а аз ще страдам за да бъдат децата и внуците ми щастливи.

– Има ли поне един щастлив човек във вашето семейство? – попитал мъдрецът.

– Не, но моите деца и внуци, непременно ще бъдат щастливи! – казал нещастния човек.

– Неграмотният не може да чете, а къртицата не възпитава орли, – казал мъдрецът. – Научи се първо сам да бъдеш щастлив, тогава ще разбереш, как да направиш децата и внуците си щастливи.