Човек отива в църквата, моли се, изповяда греховете си, а когато излезе от  нея, започва да осъжда и коментира другите. Приятно му е да търси и намира чуждите грешки. Ходенето на църква не е прибавило смирение?!
Хората са длъжни да правят това, което църквата ги учи.
Ако жадуваме да узнаем за караници, скандали и желаем да чуем една или друга клюка, ние сме не смирени, а егоисти.
Веднъж станах неволен свидетел на следния разговор.
– Какво ще кажеш за скандалната история с Х….?
– А ти колко време си се молил за този човек?
– Но аз те питам за скандала!
– Разбрах въпроса ти. За това те питам, колко сълзи в молитва си пролял за човека, който искаш сега да обсъдим?
Желаещият да поклюкарства за чужда сметка, изведнъж замлъкна, той не знаеше какво да отговори.
Не трябва да сме егоистични към ближния, какъвто и да е той. Ако съдим егоистично другите, ще дойде време, когато Бог ще се отвърне от нас и ние ще паднем в същите грехове, които до скоро сме осъждали.
Смиреният и скромен човек не осъжда, не съди другите и не се стреми да заеме първото място. Той не обича да е център на вниманието.

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……

Зак Секлер е американски рекламен фотограф. Известен е с необикновената си творческа визия и чувство за хумор.
Поради тези си качества постига много добри резултати и в момента работи в сътрудничество смного големи компании и издатели.
Сред неговите клиенти са големи фирми и марки като BBDO New York, Marie Claire, New York Magazine, Gap, Escada, LG, Procter & Gamble и др.
Повишеният интерес към неговото творчество се обяснява с това, че даже такава дейност като рекламата, се нуждае от художествен талант.
Фотохудожникът създава креативни постановъчни снимки, които се отличават с изострено чувство за хумор. Той отделя и доста внимание на цифровия ретуш и цифровата фотоманипулация.
Хумор в работата на Зак Секлер е доста разнообразен. Тези забавни ситуации могат да се видят на улицата или в сюрреалистичните сцени.
Каквото и да прави този автор, то е много добро и се харесва на зрителя.
Фотографът търси идея в ежедневието и в света около себе си, затова е понятен за хората.

Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

Даниела хвърли бърз поглед на госта си. С Дора често си бяха говорели за Захари, преди приятелката ѝ да скъса със него.

„Изглежда Дора е била привлечена от него физически, – помисли си Даниела. – Тя обича високите мъже, а Захари беше точно такъв“.

Младежът имаше високи скули и тъмна коса, която беше много къса и стърчеше нагоре като четка. Беше леко мургав, но си беше истински българин.

„Какво повече би могла да иска Дора от него? – недоумяваше Даниела. – Та той пееше и свиреше прекрасно“.

Даниела и Захари си пиеха кафе, но все още никой не се решаваше, да наруши тишината.

Отговорът на въпросите, които Даниела си задаваше преди малко,  дойде неканен, като истина, която лъсва пред очите в неподходящ момент.

Захари беше прекалено добър. Изцяло се беше посветил на Дора. „Възможно е, да ѝ е угаждал прекалено много, а това е омръзнало на Дора, – продължаваше да расъждава Даниела“.

Хората рядко се чувстват привлечени от други, които са постоянно на тяхно разположение и им се отдават изцяло. Те се притесняват, защото при такова внимание, се чувстват неудобно.

„Ето къде се криеше проблема на Захари, – мислите на Даниела препускаха като в галоп, горката ѝ глава. – Ако Захари беше съумял да запази известна дистанция, това би поддържало интереса на Дора. Ето защо сега бе толкова щастлива с новия си приятел. Каквото и да казваше Дора,  Слави си бе хищник, човек не допускащ никого до себе си, подчиняващ останалите без да се интересува от това, как се чувстват другите“.

Изводът беше доста подтискащ.

– Ти беше много добър за нея, – измърмори Даниела някак на себе си.

Захари я погледна озадачено:

– Прекалено добър ли?

– Извинявай, мислех на глас, – трепна Даниела.

Двамата много пъти бяха обсъждали тази тема и Захари все още хранеше надежда, че ще може да си върне Дора, но сега изводът на Даниела, изтърван на глас, го изненада.

– Съжалявам, – каза бързо Даниела, – навярно не би искал да говорим пак за това?

– Напротив. Обичам да говоря и да слушам за нея.

– Ти все още я обичаше и мислеше постоянно за нея?!

Захари смутено наведе поглед и леко се изчерви.

– Също като мен, – продължи примирено Даниела. – И аз обичам един човек, но той тръгна с друга ….. Ама ние сме едни. Защо ни е всичко това?

Тази вечер пак щяха да свирят заедно, Захари беше донесъл нова партитура, а после всеки щеше бъде у дома си, насаме със своята болка.