Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Християните имат само един авторитет, един компас и това е Божието Слово.

Сред хилядите гласове, които предлагат своята истина и претендират за власт, един тих Глас ще ни каже самата истина.

Какъв е този Глас? Това е писаното Слово, дадено ни от Бога, за да знаем в какво да вярваме и как да живеем.

Както казва псалмопевецът : „Изясняването на Твоето слово просвещава, Вразумява простите“.

В писмо до свой приятел Ейбрахам Линкълн е написал: „От четенето на Библията имам голяма полза. Ако обогатиш ума си със съдържанието на тази Книга, възприемеш я със вяра, то непременно ще живееш достойно и ще срещнеш смъртта почтено“.

„Ако искаш смелост, – писал е Джон Бънян, – препрочитай Божиите обещания в Библията“.

Мартин Лютер е казал: „В Писанията всяка малка маргаритка се превръща в цъфтяща поляна“.

Библията е нашият верен наставник в този грешен свят. А ти вслушваш ли се в нейните инструкции и наставления?

Тази история наистина се е случила в САЩ.

Млад човек завзел самолет и поискал от властите голяма сума пари и два парашута.

Правителството изпълнило исканията му, страхувайки се за живота на хората в самолета.

Терористът получил откупа. След това накарал пилота отново да издигне самолета във въздуха и скочил над пустинна местност само с един от парашутите. Не успели да го хванат.

Защо на престъпникът са били необходими два парашута?

Сега е ваш ред да помислите. За да отговорите правилно на въпроса, трябва да познавате законите на САЩ относно тероризма. В случаят престъпникът е съобразил нещо, чрез което са могли да го подхлъзнат.

Мислете, а ако не знаете по този въпрос нищо, разровете се в Интернет.
След всички усилия или мързел ви очаква …..

Отговор: Според законите на САЩ тероризмът се наказва със смърт. За това престъпникът небезоснователно е подозирал, че предложеният му парашут ще бъде дефектен.

Той поискал два, за да накара властите да предположат, че при скачането си ще вземе заложник. За това планът му успял.

Когато американски и английски войски завзели Алжир, те се опитали да премахнат де Гол от власт и сформирали правителство в изгнание начело с генерал Жиро.

Де Гол действал бързо. Опирайки се на силите на Съпротивата и на Москва, той веднага отлетял за Алжир.

Когато пристигнал предложил да се организира Комитет за национално освобождение под съпредседателството на Жиро и себе си. Жиро се съгласил.

Оставало само да се съгласят Чърчил и Рузвелт.

Скоро след това де Гол избутал на заден план Жиро, а после без особени проблеми успял да го отстрани от ръководството.

В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.