Настъпиха тежки дни. Започнаха да преследват и изтребват християните. Не бяха пощадени нито деца, нито възрастни. Безжалостно се проливаха реки от кръв.

В едно село живееше Васил с жена си Неда и двамата си сина Божил и Добромир. Те бяха християни и въпреки, че бяха далече от насилията и мъченията, животът им съвсем не бе лек.

Васил трудно си намираше работа, а и това, което успяваше да изкара не стигаше да изхрани семейството си.

Но въпреки всичко всяка вечер той заставаше с жена си и децата си на молитва пред Бога.

– Господи, – казваше Васил, – възлагам цялото си бреме на Теб и вярвам, че един ден нещата ще се променят към по-добро.

За да насърчи себе си и семейството си Васил бе написал на една дъска:

„Не винаги ще бъде така!“

И я окачи на видно място в дома си.

Минаха годините на гонение, тормоз и издевателства. В живота настана благоденствие. Дойде свободата. Синовете на Васил отраснаха и имаха вече деца.

Веднъж цялото семейство се събра на обща трапеза в стария дома на Васил и Неда.

Помолиха се и благодариха на Бога за благодатта, успехите и процъфтяващия живот.

Изведнъж Божил забеляза дъската с надписа за насърчение, който баща му бе писал преди и каза:

– Татко махни тази дъска, не искам да си спомням за тежките времена. Нали всичко свърши и остана назад.

– Не, деца мой, нека виси, – каза кротко Васил. – Не забравяйте, че не винаги ще бъде така. И учете децата си на това. Трябва да можем да благодарим на Бога за всичко. В тежко време, да Му благодарим за изпитанията, а във време като днешното – за благословенията.

Само човек, който винаги си спомня за вечността, умее да благодари!

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Един биолог наблюдавал мравка, която влачела сламка, явно превишаваща нейната сила.

На пътя ѝ се оказала голяма пукнатина, която мравката не можела да премине.

Обмисляйки положението, мравката спряла за няколко минути.
След това поставила сламката върху пукнатината, преминала по нея и я понесла по-нататък.

Какъв прекрасен урок е това за нас!

Много от нашите бремена могат да ни послужат за мостове по които духовно да се придвижим напред, ако изцяло се доверим на Господа.