Заедно с приятелките си Мариана се записа в курса по танци. След записването групичката отседна в една сладкарница.

И тогава започна доста оживен разговор.

– Какви са ролите в танца? – попита Лили.

– Мъжът води,а жената го следва, – отговори бързо Мариела.

– Израснала съм в семейство, в което майка ми, баба ми, лелите ми и всички братовчедки твърдят едно и също нещо: „Жената не бива да позволява на мъжа да доминира, – отчете вирнала нос Станислава.

– Да но в танците става въпрос за водене, а не за доминиране, – обърна внимание Силва.

– В танца ролята на мъжът е да насърчи жената да разкрие своята красота, елегантност и грация, – подчерта Божана.

– Той проучва обстановката, определя курса  и води дамата, като нежно притиска ръка към гърба ѝ, – уточни Виолета.

– Спомням си за Венци, – каза смеейки Станислава, – когато веднъж танцувах с него. Той не водеше убедително и през цялото време се страхувах, че ще се блъснем в нещо.

– Когато партньорът е уверен и води в танца, като предпазва партньорката си от грешни стъпки, танцът е истинско удоволствие, – обясни Мариела.

– Не сте ли забелязали, че Бог ни води по подобен начин? – възкликна Мариана.

– Така е, – веднага се съгласи Лили. – Ние сме сътворени по Негов образ и когато се отпуснем, и следваме Неговото водителство…..

Виолета довърши :

– Започваме да отразяваме Божията милост и любов в този свят, изпълнен със страх и хаос.

Момичетата бяха доста въодушевени от разсъжденията, оставаше само да удавят своите емоции в чашите с газирано питие.

В Ню Йорк започна работа заведението „Avocaderia“, което гощава клиентите си с ястия само от авокадо.  Като цяло, ресторантът се представя като „здрава и свежа кухня.“

Целта на „Avocaderia“ е да „донесе нов облик и здравословната диета в заведенията за бързо хранене“. Това е първият в света бар за бързо хранене с авокадо.

В ястията се използва авокадо, което се отглеждани в мексиканския щат Мичоакан от местните фермери и законно е продадено в Съединените щати, на достъпна цена.

В ресторанта се предлага закуска, обяд, салати, препечени филийки, коктейли и разбира се, традиционната гуакамоле.

„Avocaderia“ е отворен от италианеца Франческо Брачети, който е живял в Мексико и се е влюбил в авокадото.

Неговият братовчед, родом от Флоренция Алберто Гремини е станал готвач и автор на менюто.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

Красимир бе още малък. Той посещаваше групата за предучилищна възраст в детската градина.

Неговият по-голям братовчед го бе запалил по компютрите и въпреки че беше толкова малък, той вече доста добре се ориентираше във виртуалното пространство.

Веднъж Красимир попита майка си:

– Мамо, вярно ли е, че когато деинсталират програмите, те попадат на Небето. Там ги слагат на един много голям компютър, който никога неспира и не закъсва.

Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.