Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.

Слънцето се скри зад хълма, но още се усещаше жегата. Елена седеше край чешмата под старото дърво и се бе размислила.

Баща ѝ бе починал. Разведе се с мъжа си, който ламтеше за власт и не пробираше никакви средства. Дори се опита да пожертва нейната чест за бъдещ му обещан пост.

Болката ѝ бе голяма. Чешмата поради жегата сълзеше, както нейните очи.

Прелетя едра птица, а сянката ѝ притича през поляната. Елена вдигна глава и остана поразена. Клоните на старото дърво бяха изсъхнали. Стърчаха като ръце на изсъхнал скелет. Най-отгоре имаше гнездо на щъркел.

– Как не съм забелязало, че дървото е изсъхнало.

Като ирония на дебелия ствол на дървото се виждаше табела с надпис: „Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата“.

Това не изненада Елена. Някаква болест бе нападнало подобни видове дървета из цялата старана.

– Всичко вече се затрива, че дърветата ще оцелеят в такова време?! – възкликна тъжно Елена.

Засегнати от трагични събития, често сме толкова наранени, че и най-обикновените задачи ни изглеждат гигантски, а мисълта да се върнат нещата до степен на подобрение, ни изглеждат невъзможни.

Дълбокият емоционален белег може да ни заслепи до толкова, че и най-травматизираната душа да не достигне до изцеление и мир.

Драгой се въртеше неспокойно и мърмореше под носа си:

– Как могат да си мислят, че може да излезе нещо добро от трагедиите разиграващи се край нас?

Спас го побутна и му се усмихна.

– Нали познаваш Васко?

Драгой кимна с глава.

– Той загуби два бизнеса и любовта на хората в семейството си. Приятелите му го зарязаха и години наред живееше в постоянна депресия.

Драгой се заслуша внимателно в думите на Спас.

– Но Бог го изцери, показа му изходен път и го благослови. Васко се вдигна от пепелта на отчаянието и се превърна в маяк на надеждата за мнозина.

– Е и?! – в гласа на Драгой се усещаше очакване.

– Едно от хубавите неща, които могат да дойдат по време на трагедия е, че ние намираме своя път обратно към Бога. Понякога през този период имаме по-голямо усещане за вечните неща, отколкото когато и да е било.

Драгой мълчеше, а Спас продължи:

– Божият план е да ни помогне отново да се върнем към Него. Той е създал човешките същества и ни е позволил да се радваме на красивия свят, който е създал. Но грехът ни отдалечи от Господа и ни тласка да правим своето си. Така сме станали „по-самостоятелни“ и вече нямаме нужда от Бог.

– И когато ни сполети нещо лошо ….. – запъна се Драгой.

– Нямаме достатъчно сили, за да внесем мир в притеснените си сърца.

– И какво предлагаш да се направи по време на тревога и болка? – попита раздразнено Драгомир.

– Няма значение колко си се отдалечил от Бога. Той знае къде си, обича те и те разбира. Може да отвори прозореца към сърцето ти и да промени живота ти завинаги. Всичко, което се иска от теб, е твоето разрешение.

Драгомир, все още не бе сигурен, дали иска да даде това позволение, а Спас добави кротко:

– Когато го дадеш, Бог ще използва всяка трагедия, с която се сблъскваш, за да донесе триумф в живота ти.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Преди на това място бе едно малко селце, а сега се възвишаваше голям град.

Находищата, които откриха наблизо уголеми селището, а после го превърна в административен център.

Големи блокове извисяваха ръст и се присмиваха, на останалите още несъборени стари сгради.

– Тази къща вероятно е на двеста и повече години, – казваха хората, когато минаваха край малкия дом, който се чувстваше неловко между големите и модерни здания.

– Чудно е, как се е запазила до това време?!

На стените ѝ нямаше мемориална дъска, нито нещо подсказваше, тук да са живели велики люде или временно подслонили се такива под покрива ѝ.

Но тази къща, не стоеше там напразно. В нея имаше винаги хора, които огласяха със гласовете си стаите ѝ.

Тази старица бе видяла много болка, сълзи и радости.

Тя бе състрадателна и обичаше всичките си обитатели, които не бяха малко за тези години. Те не бяха забележителни и велики, но страхотни, въпреки че никой не ги забелязваше.

Ако можеше да проговори тази столетница би казала:

– Това, че им осигурявах подслон ме крепеше и ми даваше сили през всичките изминали години. Чувствах се нужна, за това устоях.