Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Нощта погълна последните отблясъци на деня. Децата уморени от игрите през деня, бяха насядали край дядо Радан. Те с нетърпение очакваха да им разкаже приказка или нещо интересно.

Старецът ги погали по главите, усмихна им се и започна:

– Пескадеро, намиращ се на Калифорнийското крайбрежие, е известен като „Силициев бряг“. Дългата ивица на пенестия прибой с разтърсващ рев шумно се придвижва и гърми сред камъните, лежащи на брега. Те изчезват в прегръдките на безмилостните вълни, които ги яздят, прехвърлят и разкъсват, след което се разбиват в острите ръбове на скалите.

Детските очи бяха широко отворени. Може би се представяха буйните вълни, които заливаха каменистия бряг.

– Ден и нощ, непрекъснато без спиране продължава това триене между камъните и необузданите и непокорни талази, – звучеше бавно и спокойно гласът на дядо Радан. – Няма почивка за това движение. И какво се получава накрая?

Децата, които се бяха сгушили в дядо си, чакаха с нетърпение отговорът на мъдрия  старец.

– Туристи от всички страни се стремят към това място и събират тези прекрасни камъни, – отвърна дядо Радан. – С тях украсяват стаите си, слагат ги в приемни зали или върху почистени камини. Като цяло тези камъни много високо се ценят.

– И ние имаме такива в гостната, – обади се Тихомир, – но не зная от къде точно са.

– Те са от нашето Черноморие, – обясни старецът. – А знаете ли, че там на мястото, за което ви говоря, има и други камъни?

– Пак ли такива красиви или са още по-хубави? – попита нетърпеливо Мимето.

– Ако се обиколи носа, където скалата прекъсва силата на вълните, – поде отново възрастния човек, – В този тих ъгъл, закътан от бурите, вечно осветен от слънцето, ще откриете много камъчета, които никога не са очаровали туристите.

– Защо? Защо лежат там години наред и никой не ги взема? – разочаровано извика Деси.

– Защото вълните не са ги докосвали и покоя, които са имали, ги е оставил такива, каквито са си били: груби, ъгловати, лишени от всякаква красота.

Децата тежко въздъхнаха.

– Шлифовка се получава само при триене, – каза старецът строго. – Знаете ли защо ви разказах това днес?

Очи,  в които бе затаено любопитство, се насочиха към дядо Радан

– Бог знае мястото, което е предназначено да заемаме, – каза старецът. Нека да Му предоставим възможност да ни подготви за него. Тъй като Той знае каква работа трябва да извършим, нека Му позволим, да ни тренира така, че да можем да я изпълним.

Децата разбраха какво имаше в предвид дядо им.

– Почти всички Божии скъпоценни камъни са кристализирани сълзи, – допълни старецът и прикани децата да си лягат.

Скоро слънчевите лъчи щяха да победят мрака. Но сега само едно светло сияние загатваше за предстоящия триумф и ликуване.

Лило гостуваше вече цяла седмица на приятеля си Младен. Тази нощ те дълго разговаряха и неусетно осъмнаха.

Странно какво толкова бе разтревожило младите им умове?

Ето чуйте ги сами.

– Преди да видим нещо лично, го виждаме във въображението си, – каза Лило.

– И когато във въображението ни има нещо, но го няма още наяве, идва сатана и ни изкушава: „Няма смисъл толкова да се стараеш“, – засмя се Младен.

– Ако се поддадем на думите му видението ни не се реализира и преминаваме през долината на срама и огорчението, – допълни Лило.

– Животът не е непотребна руда, – възторжено размаха ръце Младен. –  Добитото желязо от тъмнината, което е изтърпяло всеки пореден удар, става ценно и полезно.

– Бог ни изпраща видение, а след това ни води в долината, за да ни доведе до съответстващия вид необходим за това видение, като ни обработва, – поклати глава Лило.

– И в тази долина много от нас падат духом и отхвърлят всички видения, – сбърчи нос Младен.

– А всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение, – плесна с ръце Лило.

– Помисли си само, колко време има в запас Бог! – Младен вдигна показалеца на лявата си ръка нагоре.

– Той никога не бърза, – констатира Лило, – а ние винаги ужасно прибързваме и се изсилваме.

– Ако ни се е открило нещо ярко и славно, ние веднага се втурваме веднага да го получим, – добави Младен.

– Но видението още не е станало реалност, – въздъхна дълбоко Лило. – Бог трябва да ни преведе през долината, през огън и вода, за да достигнем до такава състояние, че Бог да ни довери не само видението, но и истинската реалност.

– От мига, когато Бог ни е открил нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до необходимия образец, – съгласи се Младен.

– А ние отново и отново се мъчим да се изплъзнем от ръцете Му и се опитваме сами  да нагодим нещата, – подскочи Лило.

– Видението, което Бог ни разкрива, не е въздушен замък, – ставайки от леглото, Младен започна да крачи из стаята. – Бог ни показва, какви иска да ни направи.

– Тогава нека да ни постави на грънчарското колело и да ни върти, както Му е угодно, – повдигна рамене Лило.

– Бог е Бог, а ние сме си ние, но от нас ще се получи това, което сме видели във видението. – възторжено каза Младен. – За това докато дойдат нещата до край, не бива да падаме духом.

– Ако Бог ни е открил нещо, а ние се мъчим да останем в предишното си състояние, това няма да ни се отдаде, но и Бог няма да ни даде покой, – констатира Лило.

Кой знае колко още щяха да разсъждават младежите за това как видението става реалност, ако не бяха ги извикали за закуска.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.