Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.

Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.

В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.

Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.

На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.

Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.

– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.

На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.

Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.

Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.

Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.

Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.

В голямото си разочарование и болка Антон проплака:

– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!

Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.

Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.

Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.

И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.

– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.

Слънцето надделя тези дни и дъждът спря окончателно. Само големите локви напомняха за изливащата се безспирно вода, която наводни полета и домове.

Група младежи без да  обръщат внимание на още незасъхналата земя, покрита тук там обилно с вода, крачеше към близкия хълм.

Те обичаха да разсъждават над актуални и интригуващи за момента въпроси.

– Някои хора смятат, че църквата може да промени този свят към по-добро, само ако се уподоби на него, – разпалено махаше ръце Огнян.

–  Но колкото повече църквата се оприличава на света, толкова по-слаб става нейният авторитет и влияние – противопостави му се  Спас. – Така не църквата ще променя света, а светът ще я преобрази по свой образ и подобие.

– Какво тогава? Да се изолираме от света ли? – подскочи Мартин.

Той бе от хората, които първо говорят, а после осмислят какво са казали, но това не винаги го извеждаше към добър край.

– Бог не ни е призовал да се отделяме от света. В молитва за учениците си Исус каза: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“, – уточни Симеон.

– Мартине, ако се отървем от другите, не можем да им помогнем и да им покажем любов, – намеси се Спас.

–  Още повече, Бог не ни призовава да станем като този безбожен свят. Не трябва да се сливаме с него, не трябва да усвояваме неговите ценности, принципи, поведенчески модели, – допълни Симеон.

– Библията ни предупреждава: „Всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“, – каза Спас.

– Какво остава тогава? – попита Мартин. – Освен да си пожелаем, Христос дотолкова да изпълни живота ни, че да не остане място за заблудите и изкривяванията в този свят.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.