Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.

Нощта притваряше уморените клепачи на отрудените люде. Само малкият Камен не искаше да си ляга. Момчето се прокрадна тихо до печката, където бе седнал дядо му и го помоли:

– Дядо, разкажи ми една приказка.

–  Пак ли не ти се спи? – засмя се старецът. – Добре ще ти разкажа, но след това веднага отиваш в леглото.

– Добре, – бързо се съгласи Камен и се намести удобно до дядо си.

–  Живеел някога един човек на име Иван. Навсякъде той носел съд с масло, – започна старецът.

– Защо му е било това масло? – бързо попита Камен.

–  Много бързаш, – смъмри го възрастния човек. – Седни и слушай по-нататък. …. Когато минавал покрай някоя врата, която скърцала, Иван изливал малко масло върху пантите ѝ, а ако трудно се отваряла, смазвал целия ѝ задвижващ механизъм.

– Какъв добър човек! – възкликна Камен.

– И така той се движел по пътя на живота, изглаждайки трудностите и облекчавайки движението на тези, които вървели след него. Хората казвали за него: „Кой Иван ли? Той е оригинален, странен и ненормален“.

– Толкова добро им е направил, – натъжи се Камен. – Защо са говорели така за него?

– Но Иван продължавал невъзмутимо да пълни съда си с масло, когато се изпразвали и смазвал всички затегнати места, които му попаднели в ръцете.

– Като порасна и аз ще правя като него, – не се сдържа Камен и се обади отново.

– Живеел и Мотьо. Той стискал зъби и се държал здраво за живота, който безжалостно трещял и се разпадал от ден на ден. Нищо не му се отдавало. Мотьо се нуждаел от смазване с масло за радост, нежност, внимание и любов. А ти имаш ли такъв съд с масло за да му помогнеш ? – попита старецът внука си.

– Нямам, но ще имам, – решително каза Камен.

– Бъди тогава готов да окажете помощ на подобните на Мотьо още от ранно утро. Така ще смекчиш предстоящите им тежки дни. Маслото окуражава обезсърчените, утешава отчаяните, за тях то има голямо значение.

– А ако срещна някой като този Мотьо и нямам още масло? – попита притеснено Камен.

– Внимавай, защото можеш да го срещнеш само един път. После пътищата ви ще се разделят и никога повече няма да го видиш.

– Непременно ще имам такова масло, –  заяви категорично Камен.

Дядото погали внука си по главата и добави:

– Маслото на милосърдието омекотява острите и твърди ръбове на много неволи и прави хората да стават много по-възприемчиви и податливи към изкупителната благодат на Спасителят.

Това бе голямата им мечта – съживление, мощно движение на Бога в обществото. Те бяха от една малка църква, но нима стремежите ни за нещо по-добро, не са вложени от Бога в нашите сърца?

И това се случи. Грешниците се покайваха. Престъпниците отиваха в полицията и признаваха злодеянията си. Хората буквално плачеха по улиците, а църквите бяха препълнени с люде.

И това не бе само ден, седмица или месец, а цели 14 години подред. Всички се изненадваха от тази Божия благодат и се питаха:

– От къде дойде това?

– Знаем, че не сме го заслужили, но как стана?

Веднъж в църквата  на една от молитвените служби се изправи дядо Петър и с болка си призна:

– Много отдавна имах навика, всяка събота вечер до след полунощ да се моля Святия Дух да слиза между нас, – старецът се разплака, – …. а сега това вече не правя две или три седмици вече. Простете ми и Бог нека ми прости…..

В църквата настана тишина. След думите на старецът, никой не смееше да помръдне.

Пастирът наруши мълчанието:

– Сега разбрахте ли, кой е ключът, който е държал толкова време съживлението в района? Ако искаме съживлението да продължава, трябва да се молим ….

Дядо Петър се изправи, издигна ръце нагоре и започна:

– Моля Те, Господи, докосвай сърцата на мъже и жени не само в нашата област, но и в цялата ни страна. Отвори очите им, за да осъзнаят греховете си и да признаят нуждата си от Спасител.. Излей Духа Си в града и страната ни и нека мощно Божие движение променя сърцата и умовете на хората. А на нас ни дай бреме за погиващите и ни помогни да достигнем до изгубените. Помогни на църквата да бъде готова да служи на тези хора и да им помогне в тяхното израстване. В името на Исус. Амин.

Това бе нещо грандиозно, голям стадион пълен с младежи. Те се бяха събрали, за да търсят от Бога насърчение и утвърждаване.

Изведнъж от отгоре потече мед и заля цялата талпа. Мнозина бяха разстроени и много бързо започнаха да чистят лепкавата субстанция от себе си.

Самуил гледаше случващото се и питаше:

– Боже, какво е това? Какво искаш да ни кажеш?

Самуил усети лек полъх и чу тих глас:

– Това, което виждаш да се излива отгоре, е най-ценния Ми подарък, но много от вашето поколение търсят напредък и влияние. Те не разбират че мястото на Божията проверка е в пустинята, а не на подиума. Готови са да станат и проповядват, когато ги призовавам да се научат да се молят, падайки на колене. Пази се от гласовете, които ще ласкаят мъжествеността и силата на човека, обещавайки му слава, богатство и величие.

– Боже, Ти навярно искаш да разрешиш проблемите ни свързани с гордостта, егоистичните ни амбиции и любовта към подиумите, – кимна разбиращо Самуил.

– Ще има гласове, които ще насърчават тази измами. Те ще обещават популярност и величие, и ще изгубят. Не преследвай „служението“, а  ти търси Исус повече от всичко друго – посъветва го тихия глас.

Самуил изтръпна като гледаше младежите около себе си.

– Следи тези, които са със съкрушени сърца и се смиряват, както никога досега. – продължи гласът. – Колкото е по-голямо призванието и благодатта, толкова е по-голямо съкрушението.

– А тези, които се отказват от това? – попита плахо Самуил.

– Ще имат човешки амбиции и ще изказват видения и пророчества, които не Съм им говорил. Смирените, те донасят голяма радост на сърцето Ми.

– А какво ще стане с майките и бащите ни?

– Сега възпитавам сломени родители, които ще доведат младото поколение в пустинята и ще се утвърдят като възлюбени,освен цялото служение.

– А заблудилите се?

– Ще събера тези излъгани дъщери и синове с дух на смирение и разцепление, както никога до сега. Търси плачещите посланици, които ще бъдат пуснати сред това поколение. Те ще носят особено помазание със сълзи и пълно поваляне.

– Ще позволим ли Бог да ни пречупи – тежко въздъхна Самуил – или ще продължим да боготворим местата за изява и популярността, попадайки под значителна по размери измама?

Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.