Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Цена и Стойо скоро омъжиха дъщеря си Кремена. Много се радваха, защото зет им  бе стабилно момче. Имаше апартамент в града. Изкарваше добри пари. Освен това от родителите си скоро бе получил нова кола.

Всичко мина по реди си. Голяма сватба, много гости, смях, и веселие.
А след това Кремена замина с мъжа си да живее в големия град.

На Рождество Цена и Стойо получиха картичка от младоженците:

„Младенец ни се роди!“ – Исая 9:6.

Родителите на Кремена изведнъж се притесниха.

Стойо в недоумение каза на жена си:

– Колко бързо им се е родило бебе? Не се е минал и месец, откак се ожениха. Какво са правили?

А Цена взе да се вайка и с ужас изстена:

– Кремена е толкова слабичка. Как е могла да роди бебе тежащо 9,6 килограма?

– Да! – натъжен каза Стойо. – Освен това са го нарекли и Исая, на кого ли са го кръстили?

– Това не е българско име, – отбеляза опечалена Цена.

И двамата се затюхкаха:

– Какво ли ще да е това отроче?

Горките, не свързваха картичката с наближаващия празник Рождество. За това и не се досетиха, че младите им напомнят за едно чудно раждане, донесло спасение, радост и мир на хората.

„Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“.

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!

Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.

Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.

Един ден, както си седеше, Елена реши:

– Ще го дам в някой детски дом.

И отиде, но и казаха:

– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.

Това нацяло обърка плановете ѝ.

– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.

И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.

След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.

– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.

– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.

– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.

– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.

– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те  едва ли са знаели, че имат син и внук.

На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.

Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.

„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“

Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.

Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.