Розови багри изпъстряха облаците. Слънцето бавно и тържествено затваряше дверите на деня. Щурците се готвеха за среднощния си концерт, като усърдно настройваха цигулките си.

Братан и Мильо крачеха и разговаряха. Те не се бяха виждали отдавна, а толкова много имаха да си кажат. Мильо скоро бе надалеч, за да занесе истината за Христос на хората, а приятелят му искаше да чуе какво е преживял и видял.

В последно време Братан много се вълнуваше от въпросите свързани с това, как най- добре да носим Благата вест на погиващите.

Бе говорил с много хора. Разказвал им бе за Христос и какво Той е направил за тях, но бе много разочарован от реакцията им, защото повечето изобщо не искаха да го слушат.

За това и сподели:

– Да свидетелстваме днес за Исус е важно. Той не беше самозванец. За Него тогава е свидетелствал Йоан Кръстител, а също и самият Бог.

– Проблемът не е в това, че хората не иска да вярват в Исус, – каза утешително Братан, – а поради това, че грешниците не искат да слушат гласът на Бога.

– Но Творецът е изпратил в света Исус и е свидетелствал, че това е Неговият Син, не само чрез Писанията, но и чрез делата, които Христос извърши на земята.

– Цялата Библия сочи към Исус. И ако човек Я приеме за Божие Слово, Тя непременно ще го доведе до Христос, чрез Когото индивидът получава вечен живот

– Тогава защо хората не вярват в Бога? – попита обезсърчен Мильо.

– Те не вярват, не защото нямат доказателства, – леко го потупа по рамото Братан, – а поради това, че нямат любов към Бога.

– Така е, – съгласи се Мильо, – по-лесно приемат слава един от друг, отколкото  да търсят Божията слава и благоволение Му.

– Исус дойде не за да се прослави, а за да изпълни волята на Бога, – каза насърчително Братан. – Така и ние с делата си трябва да Го прославяме. Искаш ли да се помолим за всички, които още не са откликнали на Божия зов?

Мильо само кимна в знак на съгласие.

– Господи,  – започна Мильо, – прости упорството и неверието на хората, а също и това, че търсят често потвърждение за Твоето съществуване и любовта Ти.

– Помогни им, да пожелаят да изучават Библията и да те познават все повече и повече чрез Нея, – продължи Братан.

– Помогни им да търсят истината и да угаждат на Теб, а не на човеците, – добави Мильо.

Надеждата в сърцето на Мильо се укрепи и той си каза: „Ще говоря и няма да млъквам, защото има още много хора за спасение“.

Нешо и Гого бяха неразделни приятели. Учеха заедно до 8 клас, но след това пътищата им се разделиха. Нешо отиде в големия град да учи за механик, а Гого остана в малкото им селище, където имаше селскостопанско училище.

Двамата приятели не можаха да се срещнат по време на ваканциите, но лятото им предостави тази възможност.

При срещата Гого усети голяма промяна в приятеля си.

– Нешо, какво е станало с теб, не мога да те позная?

– Срещнах Исус и той стана най-добрият ми приятел, – отговори Нешо.

– Да не си станал като ония, откачените, как им казваха …..а евангелисти? – Погледна го изпитателно Гого.

– Да вярваш в Исус Христос няма нищо откачено, – каза съвсем сериозно Нешо.

– Да бе, – засмя се презрително Гого, – вашият Бог бил заченат с непорочно зачатие. Иди  ги разправяй тия на някой друг. Кой знае майка му с кого е хойкала, а после ха-ха-ха ….. непорочно.

– Чакай, че и днес става това, – реагира бързо Нешо.

– Глупости! Че кой днес зачева непорочно?

– А тези, които забеменяват ин витро?

– Но това е нова технология, а това с твоя Христос е станало преди 2000 години.

– Искаш да кажеш, че Този, Който е създал всичко, не е познавал така наречената „технология“ преди 2000 години?

Гого се посмути малко, но отново нападна:

– Ами вашата Библия, която постоянно четете, не е написана от Бог, а от 66 човека.

– Първо не са 66, защото някои от книгите са написани само от един човек. Освен това те са говорили това, което са видели и чули от Бога.

– А нима това е Божие Слово тогава?

– Виж, – вече по-спокойно каза Нешо, – ако аз ти разкажа нещо и ти излезеш на улицата да го предадеш на другите, точно моите думи ли ще повториш?

– Смисълът ще е същия, – каза Гого и затихна.

Той започна да мисли упорито, за да намери още аргументи против Бог и християнството.

Изведнъж вдигна победоносно глава и тържествуващо каза:

– Къде е твоя Бог покажи ми го?

– Огледай се наоколо и виж колко точно и съвършенно е създадено всяко растение, животно, дори самият човек…..

– Да, да чувал съм такива приказки за Твореца, – прекъсна го бързо Гого, – покажи ми го така наяве. Искам да го чуя.

– Ти не можеш да чуеш Бога, защото умът ѝ е запълнен със хиляди други неща, които те разсейват. За да доближиш до Бога, трябва да останеш насаме с Него и да си спокоен.

– Това означава да седя и да мълча така ли? – намръщи се Гого.

– „Господ дава мъдрост, из устата Му излизат знание и разум“. Ако иска наистина да се срещнеш със Него кажи Му: „Господи искам да те чуя. Искам да се доближа до Теб и да те позная по-добре“.

Гого гледаше приятеля втрещено. Той нямаше желание повече да спори с Нешо. Наведе глава и прошепна:

– Бих искал да помисля върху това. Нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех.

Двамата дълго вървяха мълчаливо. През това време Нешо викаше в ум си към Бога:

„Боже, помогни Му. Нека познае Истината и Тя да го освободи….“

Двамата скоро се разделиха и всеки тръгна към дома си. Но в сърцето на Гого нещо се бе променило…..

От известно време Обайд започна да е съмнява в това, което проповядваше исляма. Четеше Корана редовно, но имаше неща, които го смущаваха. Усещаше, че нещо не е наред и той започна упорито да търси истината.

Интернет му предостави такава възможност и много скоро Обайд остави вярата на семейството и предците си, и възложи своето упование на Христос.

Няколко години Обайд успя да запази тайната си, че е станал хрисиянин.

Но един ден баща му откри в стаята му Библията, която бе разпечатал от интернет и го попита ужасен:

– Защо четеш тази книга?

Обайд си помисли: „Дойде време да разкрия християнската си вяра. Знам какво ме очаква, когато разберат, че съм хрисиянин, но се оставям на Божията милост“.

– Защото аз вярвам в тази книга, – отговори спокойно Обайд.

– Това шега ли е?

– Не, не е шега. Говоря съвсем сериозно. Това е моята вяра.

Семейството на Обайд не реагира със заплахи, нито упражни върху него насилие, но баща му му каза:

– Твоето обръщение е позор за нас. Знаеш ли, че то е опасно за цялото ни семейство? Не е лошо да преосмислиш поведението си и да се върнеш към исляма.

Семейството на Обайд скри обръщането му към християнството от цялата общност, но Обайд бе на друго мнение.

Той си каза:

– Сега, когато моето семейство знае, че съм станал християнин, защо да го крия? Нека  всички знаят.

След това вдигна ръце нагоре и промълви:

– Господи, доверяват Ти се.

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Нощ след нощ в продължение на три години Джамил преживяваше един и същи ужас. Група мъже, лидери на местни ислямски групировка, идваха в дома му и го биеха подред.

Те го блъскаха и удряха, докато загубеше съзнание, а след това го ритаха с крака. Тяхната ненавист се разпалваше и от изпитият в големи количества алкохол. Понякога идваше само един от тях.

В техните очи Джамил бе „неверник“, защото в малкото си селце в Централна Азия привеждаше хората от исляма към Христос.

Всяка нощ след побоя Джамил ставаше, измиваше  кръвта от лицето си и казваше:

– Благодаря ти Боже, че с това днешните изпитания приключиха.

Една вечер тази група от ръководителите на ислямски групировки влязоха в дома на Джамил по време на вечеря. Те бяха гладни. И преди отново да пребият Джамил, ръководителят им заповяда на жена му:

– Приготви ни да ядем.

Мъжете седнаха на пода около масата и поглеждаха подсмихвайки се:

„Ха сега да видим в това положение дали ще прояви християнската си кротост“.

Жената на Джамил въпросително погледна мъжа си, надявайки се да ѝ подскаже как да постъпи в тази ситуация.

– Моля те, приготви им да ядат, – каза спокойно Джамил.

Тя покорно приготви и поднесе най-добрата храна, която имаха в техния дом.

Докато ядяха Джамил използва възможността и им проповядва Евангелието. Той знаеше, че това може да доведе до още по жесток побой, дори да пребият жена му и сина му, но той не млъкна, въпреки всичките си страхове.

Когато мюсюлманите приключиха яденето Джамил им пожела:

– Бог да благослови пътя и работата ви.

Мъжете бяха поразени. Лидерът на групата каза:

– Ние дойдохме в твоя дом, да те пребием от бой и ядохме от твоята храна. Как сега ще те бием? ….. Ще ви оставим на мира.

Джамил и жена му бяха изненадани от тези думи.

След няколко дена лидерът на групата на ислямистите покани Джамил в дома си, за да проповядва Евангелието на цялото му семейство. В този ден много от присъстващите получиха мир с Бога.

Така Евангелието тръгна от къща на къща.