Облак засенчи слънцето и усещането за жега намаля. Хората излизащи от църквата бършеха изпотените си лица и с надежда се вглеждаха в появилото се облаче. Сянката му се оказа благодатна за тях.

Васко шумно изхвърча от храма, Димитър едва го догони.

– И това ако е християнин, – възмутено отсече Васко.

Той се бе възмутил от човек, който парадираше, че е християнин, но младежът го бе видял на друго място в съвсем друг облик.

– „Костюмиран християнин“, – засмя се Димитър на точното си попадение.

– Какъв,….. какъв? – сякаш напрягаше слуха си Васко, за да разбере приятеля си.

– Такъв човек, който действа по един начин в църквата, а по съвсем друг сред приятели на различно от това място.

– Искаш да кажеш за такива, които са облекли парадните си костюми, надянали са си подходящите маски и са влезли в църквата, а когато я напуснат, стават съвсем други, – уточни Васко.

– Христос ни призовава да бъдем автентични християни, т.е. да бъдем едни и същи без значение къде отиваме или с кого сме, – наблегна Димитър.

– Лесно е да бъдеш “християнин”, докато си в църквата, – плесна с ръце Васко, – а в трудните и сложните ситуации, когато си на работа, караш по магистралата или си на километрична опашка в магазин, виж това е друга история!

– Какво казва Словото? „Но благодарение на Бога, който в Христос винаги ни води в триумфално шествие и чрез нас разпространява аромата, който идва от познаването му“, – подчерта Димитър. – Ако сме истински християни, ние ще разпространяваме този аромат навсякъде, където идем и във всичко, което правим.

– Така е, – съгласи се Васко и добави. – Да си част от Христос, означава да сме без костюм и маска.

– Може би всеки от нас трябва да осъзнае, че Господ е през цялото време с нас и тогава надявам се нещата ще се променят. Лицемерието и показността ще отпаднат автоматически, – заключи Димитър.

Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Дядо Михаил забеляза, че 17 годишният му внук Зарко има нужда от часовник и той му подари един от своите. Когато постави часовника на ръката на внука си старецът каза:

– Сверявам го и те предупреждавам, че този часовник се задейства само със слънчева енергия. За да работи нормално трябва да го държиш достатъчно време на слънчева светлина.

– Много ясно, – усмихна се Зарко, – ако поставя този часовник в шкафа или тъмна кутия, той ще бъде безполезен, защото няма да работи и да показва точно време.

– Това правило важи и за всеки християнин, – каза сериозно дядо Михаил. – Ако той прекарва времето си в тъмнина, ще върши неща, които са противоречиви на Евангелието. Ще бъде безполезен и в разпространението на евангелската вест.

– Дядо, щом поставя часовника на слънчева светлина, – отбеляза Зарко, – той започва да работи, защото използва силата на слънцето.

– Така и Исус, – поглади брадата си старецът, – ни измъква от тъмнината и ни кани да живеем в Неговата светлина. Той победи греха, срама и смъртта, за да живеем в тази светлина.

– Излиза, че зареждащата сила на тези, които са повярвали в изкупителното дело на Христос, – изтъкна Зарко, – е от Светия Дух.

– Но ние можем да загубим връзката с Бога, ако се изключим от този източник, – уточни дядо Михаил.

– Това е толкова трудно! Как да останем винаги заредени? – попита Зарко.

– Молитвата, изучаването на Божието Слово и служенето на другите, ще ни помага да останем заредени. За този вид енергия не се нуждаем от електричество, а от отворено и съкрушено сърце. Не забравяй, че за да светиш, трябва да бъдеш зареден от Божия Дух.

Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.