Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Габърите се срещат в Азия, Северна Америка и Европа. В България естествено разпространени са два вида.
У нас обикновеният габър цъфти през късната пролет. Растението образува плодове в края на лятото. Те са с яйцевидна форма и са разположени в основата на триделна плодна люспа. Плодовете узряват през есента и при узряването им плодната люспа става жълта на цвят и чуплива. Основно се среща като примесен вид в буковите и дъбовите гори на надморска височина докъм 1500 м. Най-разпространен е в районите с надморска височина от 500 докъм 1000 метра, където се среща заедно с видовете дъб и липа.
Листа на габър са богати на дъбилни вещества, алдехиди, кофеинова киселини, кумарини, биофлавоноиди и други. Намерени са още етерични масла и аскорбинова киселина. Габъровите семена съдържат значително количество растителни мазнини.
За медицински цели се събират листата, кората и цветовете на габър. Листата се събират в късното лято. Пречистват се от случайно попаднали примеси и се сушат под стряха с добра вентилация или в сушилня, при температура до 40 градуса. Семената на габъра узряват между септември и ноември, след което започват да се разпръсват. След като се изсушат на слънце, те могат да се съхраняват и замразени в продължение на две години.
Екстрактът от листата на габъра действа противомикробно. Някои проведени изследвания показват, че габърът предотвратява образуването на атеросклеротични плаки в мозъчните съдове.
Опитни руски билкари използват настойките и отварите от цветовете на габър в борбата с мозъчните тумори, а също така за профилактика и лечение на нарушения на мозъчното кръвообращение. Издънките от габър пък се използват в някои страни, като средство против безплодие при жените или при опасност от аборт. Габърът се оказва ефективен и при диария.
Габърът е дърво с неизменна икономическа важност, от него се произвеждат така ценните дървени въглища. В миналото от габъра са се правели колела, бижута и други. Тъй като габърът е устойчив на износване, от него се произвеждат фурнири, паркети, музикални инструменти и дръжки на селскостопански инвентар. Запалено, това дърво гори с бездимен пламък, затова в миналото се е употребявал и в пекарните.
Сокът от габър има лечебни свойства. Той е по-беден на захари и те практически не се усещат. В него се съдържат различни други растителни киселини, както и вещества, които предотвратяват гъбичните инфекции. Като консистенция и прозрачност сокът от габър прилича на вода. На вкус, разбира се, се отличава с лека дървесна нотка.
Периодът, в който сокът може да бъде събиран, е около 2-3 седмици, в края на март – началото на април. При нараняване на кората от габъра изтича значително количество сок, който го предпазва. За да се събере сок, се маха малък участък от кората и в него се пробива дупка, като в долната ѝ част се поставя издялкана клечка, която да събира сока и да го насочва към подложен съд.
Руската народна медицина препоръчва настойката от цветовете на габър като средство, което прочиства кръвоносните съдове в мозъка от вредни вещества и подпомага мозъчното кръвообращение. Освен това настойката подхранва мозъка и помага дори при мозъчни тумори.
За да приготвите настойка от габър, залейте една супена лъжица цветове с 200 мл вряща вода. Оставете настойката така 1 час и я прецедете. Приемайте по 1/2 чаена чаша от течността 3 пъти на ден в продължение на 40 дни.
Като повечето билки и габърът не бива да се прилага без лекарско знание, тъй като при предозиране може да причини смущения в дейността на стомашно – чревния тракт и бъбреците.

През 1801 г. сред индианското племе чумаш в Калифорния се появило голямо месианско движение. В това време бушували епидемии от пневмония и плеврит.
Веднъж една млада жена заявила, че на сън ѝ се явила богиня Чупу, за да предупреди, че всеки чумаш, който се е съгласил да приеме кръщение, ще умре, а този, който е кръстен, може да се откаже от вярата си и да започне да се покланя на богинята Чупу. Богинята заплашила със смърт всеки, който разкажел на мисионерите за съня.
За да се отмени кръщението на хората, използвали аналог на християнската осветена вода наречен „Сълзите на слънцето“.
Новата религия предизвикала осъждение от страна на францисканските мисионери, които приели, че жената е вещица и я принудили публично да се отрече.
През 1824 г. избухнало въоръжено въстание в отговор на избиването на новообръщенци „чуписти“.
След обсада на мексикански войски мисиите, където се намирали бунтовниците, са били принудени да се предадат.
Така била унищожена новата религия.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.