Слънцето залезе и приключи съботната почивка. Жените трябваше да купят ароматни прахове и мазила, от които да направят сместа за балсамиране. За това посещението на гробницата беше отложено за следващия ден.

Те не знаеха за стражите, но ги безпокоеше мисълта, как ще отвалят камъка.

Мария Магдалена дойде преди другите. В предутрения мрак, тя дойде до гроба и се спря объркана. Камъкът беше преместен. Какво е станало?

През това време пристигнаха Саломея с Мария Клеопова. Погледнаха в пещерата и се убедиха, че е празна. Магдалена се разплака и изтича при Петър и Йоан, за да им съобщи тъжната новина:

– Взели са Господа от гробницата и не знаем, къде са го положили.

Петър и Йоан бързо излязоха от къщи, където се уриваха и побързаха към гроба.

Първоначално двамата бягаха заедно, но после Петър изостана. Йоан първи стигна до пещерата и видя, че Магдалена беше права. Юношата се наклони към отвора на пещерата, но не му стигаше решимост да влезе.

Най-накрая пристигна и Петър, той едва си поемаше въздух, но той не беше от хората, които дълго размишляват, затова продължи напред без да спира и влезе в пещерата. Това насърчи Йоан и той последва Петър.

На каменното легло видяха савана и покровът за лице.

Погребаният беше изчезнал.

Петър и Йоан се страхуваха да разпитват и да търсят тялото на Исус. Те се отправиха обратно към града в пълно недоумение. Изглежда някой е решил да се подиграва с тях до самия край …..

Когато „Восток -2“ слезе надолу до толкова, че да може да се катапултира, Герман почувства тласък и излетя от кабината.
Яркото слънце го ослепи, а над главата му се виждаше оранжевия купол на парашута.
Отдолу се надигаха кълбести облаци. Титов пресече влажната им сърцевина и видя земята, покрита със златисти стърнища.
Позна Волга и двата града на бреговете ѝ Саратов и Енгелс.
– Значи, всичко върви, както беше замислено, – радостно прошепна на себе си Герман, – приземяването ще стане в зададения район.
Чиста слънчева светлина сияеше през облаците, като под абажур. Парашутът се разтваряше плавно и спускаше Титов надолу и все по-надолу.
При катапултиране, за да не загине космонавта на голяма височина от недостига на кислород, столът беше снабден с балони пълни с кислород, който автоматично се подаваше на херметическия шлем на скафандъра.
Герман се върна в спомените си назад. Видя се отново в кабината. Там имаше освен стола, на който сега се приземяваше, система за регенерация на въздуха, радиооборудване, продукти за храна ….
През три от илюминаторите можеше да наблюдава какво става в космоса и на земята. Той си спомни чувствата, които изпита, когато гледаше към земята.
През илюминатора земята изглеждаше, както при полет на реактивен самолет на голяма височина. Отчетливо се очертаваха високите хребети, големите реки, горските масиви, бреговата ивица на морето. Герман добре виждаше облаците и сенките, които хвърляха на земната повърхност.
Когато погледна към хоризонта, видя непривично изкривяване. Земята беше окръжена от нежно син ореол, който постепенно потъмня и стана тюркоазено син, син, виолетов и премина въглищено черен цвят.
В илюминаторите се виждаха ярките и студени звезди.
– До тях е далече, – притвори очи Герман, – много далече.
Когато слънцето „погледна“ в илюминатора Герман използва специалните  щори, за да предпази очите си.
– Как ослепително свети тук в космическото пространство, – възкликна Титов, – навярно това е десетки пъти повече, отколкото на земята.
Герман се спускаше надолу и вече виждаше спасителният екип който тичаше към мястото, където той щеше да бъде след минута.

Никой от семейството Му не беше до него. Бе заобиколен от мрачни войници. А редом с него вървяхя двама престъпници, споделящи пътя към мястото на екзекуцията.
Според жестокото правило обречените носеха сами напречната греда, на която ги разпъваха. Той вървеше бавно. Беше изтерзан и измъчен  от бичовете през изминалата безсънна нощ.
Властите се опитаха да се сложи край на случая възможно най-бързо, преди да почне празника. За това центурионът хвана Симон, който идваше от нивата си в Ерусалим и му заповяда да носи кръста на Назарянина.
На Ефраимската порта шествието беше заобиколено от хора. Чуваше се плач и ридаене на жени. Той се обърна към тях и каза:
– Дъщери ерусалимски, не плачете за Мен, а за себе си и децата си. Ето идват дни, когато ще казват: „Щастливи са неплодните и утробите, които никога не са раждали и гърди, които никога не са кърмили“. Тогава ще започнат да казват на планините: „Паднете върху нас! – И на хълмовете: Покрийте ни! Защото, ако с зеленото дърво се прави така, какво ще бъде със сухото?“
В последните си часове той мислеше за участта, която щеше да постигне Ерусалим след 40 години, а не за Себе Си.
Излизайки от града, тръгнаха по стръмниния път към хълма, който поради формата си беше получил името Голгота – „Череп“ или „Лобно място“. На неговия връх щяха да забият в земята кръстовете.
На хълма дадоха напитка на осъдените, която притъпяваше чувствата им. Правеха го местни жени, за да облекчат мъките на тези, които разпъваха на кръст. Но Той се отказа от напитката и се приготви да изтърпи всичко с ясна мисъл.
Разпъването на кръст се считаше за най- позорния край на живота. Това беше едно брутално убийство, изобретение на древния свят. Всичко това беше свързано не само с физическо мъчение, но и с морално унижение.
Бяха изпратили четирима войника да изпълнят присъдите. Властите се бяха разтревожили за бунтове, затова охраната се водеше не от стотник, а от центурион, но поддръжниците на Галилеянина се бяха разбягали. Ако някой до сега е вярвал, че Исус е Месия, сега бе разколебан.
От разстояние ги следваха жени от Галилея. Сред тях бяха майка Му и сестра Му. Тяхната мъка и отчаяния бяха безкрайни.
Как можеше Бог да допусне всичко това? Исус въплащение на Вярата и Любовта, стоеше безащитен пред палачите и трябваше да умре между престъпници.
Войниците свалиха дрехите Му и Го оставиха само по една ленена препаска. Бързо бяха приготвени кръстовете и осъдените бяха заковани на тях.
Сред удари от чукове, забиването на големи пирони в меката плът и ужасната болка, Той се молеше:
– Отче, прости им, те не знаят какво правят.
След като изправиха кръстовете и ги закрепиха с камъни в основите, конвоят трябваше да чака, докато издъхнат осъдените. За да съкратят времето войниците почнаха да си разменят шеги и да играят на зарове. Хвърлиха жребии и за дрехата на Исус, дожаля им да я разкъсат.
Хората, които идваха в Ерусалим не се изненадаха от трите кръста. В дните на празниците често се случвали убийства и се наказваха, тези които посягали на ближния си. Минувачите спираха и четяха със студено любопитство. Някой от тълпата се обърна към Назарянина и радостно извика:
– Ей, разрушаващия храма и въздигащ го за три дни, спаси Себе Си! Слез от кръста!
Членове от Синедриона, които не можеха да се откажат от удоволствието да видат края на Исус, също бяха дошли на Голгота.
– Други е спасил, – присмиваха му се те, – а себе си не може да спаси!
– Бил цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и да се уверим в това.
– Той уповава на Бог, нека сега Той Го избави, ако Му е угоден. Нали той каза: „Аз съм Божият Син“.
Подухна силен вятър и мрачни облаци забулиха небето. Сякаш слънцето се скри, за да не види безумието на хората. А те просължаваха да се подиграват на Христос, който безмълвно търпеше нечовешки мъки.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Вторият от осъдените каза:
– Нямате ли страх от Бога?! Ние тук стоим и сме осъдени справедливо, но Той нищо лошо не е направил.
След това се обърна към Исус:
– Спомни си за мен, когато дойдеш в Царството си.
Пресъхналите устни на Исус се отвориха и Той отговори на разбойника:
– Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мене в рая.
Облаците се сгъстиха, стана тъмно, като по здрач. Неимоверна тежест легна върху Исус, както в оная нощ, когато беше в Гетсиманската градина. Беше стигнал предела.
В деветия час Исус извика със силен глас:
– Елои, Елои Лама Савахтани. Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!
Стоящите на Голгота не разбраха думите му. Войниците помислиха, че търси Илия. Един от тях се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие. Друг се опита да го разубеди като каза:
– Остави, да видим дали ще дойде Илия да го избави.
Когато влагата се докосна до разранените устни на Исус, Той каза:
– Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа си …
Изведнъж от Страдалецът се изстръгна вик. След това глават Му се отпусна на гърдите. Сърцето Му спря. Той беше мъртъв.
Човешкият Син изпи чашата си до дъно.
Земята се разтресе, появиха се пукнатини в нея, затъркаляха се камъни. Стана задушно като пред буря.
Центурионът се вгледа в лицето на Разпнатия и възкликна:
– Наистина този човек беше Син Божи.
Объркани и уплашени, хората хукнаха към града. Удряха се в гърдите, усещайки, че са направили нещо ужасно.
На фона на мрачното небе се различаваха контурите на трите кръста. От сега нататък  този начин на екзекуция щеше да стане символ на Изкуплението и жертвената любов на Бога към падналото човечество.

Велосипедът безпорно е най-икономичния вид транспорт, но от постоянното въртене на педалите човек се уморява. За това новият велосипед на бъдещето Solarbike има електрически двигател, който се захранва от слънчеви батерии.
Батериите са поставени на колелата на велосипеда, а акумулаторът е вграден в рамката му. Достатъчно е да караш велосипеда няколко часа на слънце и след като батериите се заредят, можеш да изминеш 80 км само на акумулатор. Ако той се изтощи, можете да въртите педалите.
Велосипедът е разработен в столицата на Дания Копенхаген, а това съвсем не е най-слънчевия град на планетата. Ако на север слънцето е достатъчно за пълноценно каране, какво да кажем при нашите условия? Тук такъв велосипед може да стане незаменим.
Solarbike може да поддържа скорост 25 км/ч, без да се изисква допълнително въртене на педалите. Съвместно със усилията на човек велосипедът може да достигне скорост до 50 км/ч.

Портокалите са доста интересен и полезен плод за човека. В тропичния климат портокалите са зелени, а в умерения оранжеви, заради недостиг на слънце.
Днес ще ви представя един доста интересен факт свързан с портокала.
Боби Лийч е вторият човек след Ани Тейлър и първият мъж, който е преодолял Ниагарския водопад в бъчва.
15 години след невероятното си приключение на Ниагара, по време на едно лекционно пътуване из Нова Зеландия, той се подхлъзнал на портокалова кора.
Контузил си крака и два месеца по-късно починал от гангрена.