Докато чете човек получава допълнителен опит чрез анализиране на ситуациите и героите в книгата. Читателят се опитва да намери и да открие подобни на героите в реалния живот, така разбира характерните черти на хората около себе си. Това е полезно умение за получаване на психологически знания в живот и за морала на хората. Имено по този начин се отработват нравствените ориентири.
Сериозните произведения предизвикват към анализ. Четящият човек се учи на наблюдателност, така разширява собствения си кръгозор.
Човек не може да получи всичко при общение в семейството и обществото. Много използват книгите за обогатяване на вътрешният си свят и добавяне на жизнен опит. Постоянното четене и анализиране на ситуациите, помага за подобряване на паметта.
Четящият човек, вече в напреднала възраст, с помощта на книгите поддържа способността си да мисли чрез форми и образи, а това се отразява на когнитивната функция, т.е. паметта и умствените способности. Четенето помага човек да се концентрира, а това от своя страна позволява да се запази „жив ума“, да се мисли разумно в реално време.
Стиховете помагат да се усети „вкуса“ на езика. Придават чувство за ритъм, разширяват паметта за сметка на запомнени мисли и стихове.
Една добра книга те кара да мислиш, да изразяваш емоции: любов, гняв, ярост, смях, и дори страх. Книгата трябва да е написана на богат език, нужно е разнообразие. В тази книга трябва да бъдат заложени смисълът, оригиналните идеи и специалният стил на представяне.
Образованието е създало огромен брой хора, които могат да четат, но не могат да определят какво е достойно за четене.
Да не забравяме, че четенето на книги е друга форма на обучение и усъвършенстване на знанията. Добрите книги има и сред специализираната литература. Отлично написаната техническа книга помага да се предизвика интерес към съответната професия или хоби. Справочниците предават класифицирано знание, което влияе на качеството на самообразованието.
Четете и сами отсъждайте „кое е хубаво“.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.

Теодор се събуди. Гадеше му се. Всичко го болеше. Опита се да си спомни какво бе станало снощи, но освен че пиеха на масата, друго нищо не помнеше.

Наостри слух и долови приглушени гласове от към коридора.

– Все още не мога да разбера, що за банда идиоти сте тримата! – каза някой, в когото Теодор разпозна недоволния глас на баща си.

– Не говорете така, – изръмжа Тотю, но не беше много убедителен. – Това беше въпрос на чест.

– На каква чест?! – изкрещя баща му.

– Теодор беше предизвикан, – зае се със защитата Пламен. – какво, да се остави да го подиграват ли?

– Господи! Та вие сте били пияни.

– Аз бях трезвен, – разгорещено каза Тотю.

– И какво от това! – задъхваше се баща му от ярост. – Какво направи, за да спреш, онзи ненормалник, който бере душа в стаята.

– Какво можеш да направиш, когато Теодор се напие? – започна да се защитава Тотю.- Гледаш да стоиш по-далече от него.

– Браво бе, момче! Ти си направо гений! Не се очудвам, че е стигнал до тук, щом има такива малоумни приятели! А не ви ли е хрумвало и на двамата, да го спрете преди да започне да се налива.

Настана тягосна тишина. Младежите знаеха, че са сбъркали, но гордостта им не позволяваше да признаят това, дори и пред себе си.

Но ако продължаваха така, нямаше да се отърват само с един бой, някой от тях можеше да пострада и по-лошо. А дали осъзнаваха това?

Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.

Близо до град Тамбов се намира село Лысые горы. Тук живее Александр, той е на 80 години. В младежките си години бил увлечен от болшевизма, станал атеист и гонител на вярващите.
Веднъж в изблик на ярост против църквата, той хвърлил всички икони, които се намирали в дома му. Те изгорели, освен една. По чудо се запазила и дори не била обгорена само иконата на Св. Николай.
Освен това, иконата сякаш станала като нова след огъня. Боите ѝ засияли като нови, образа станал като жив.
Това чудо удивило много от хората в селото.
Минало време и Александр попадна в затвора, не за клевета, а за разсъждения срещу Бога. В затвора той дал обет на Бога, че ако излезе от там ще отслужи молебен на Св.Николай
През 1953 г. починал ръководителят на страната и била дадена амнистия на затворниците. Така Александр се върнал в къщи. Бившият безбожник дошъл в църквата и помолил свещеника да отслужи молебен за Николай чудотвореца.
Така чрез огнено старадание Бог обновил душата на един човек.