Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Древните индийци използвали такава военна хитрост. Преобразявали коне в слонове.

Навличали на конете специални шапки на главите с хоботи в резултат, на което се получавал малък смешен слон.

Хитростта се заключавала в това, че вражеските бойни слонове се отказвали да нападат такива коне, защото те ги възприемали като малки слончета.

Конете разбира се, не изпитвали никакви сантиментални чувства към слоновете.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.

Много често чувам край мен да казват:
– Любовта премина.
– Той не е такъв, какъвто беше преди.
– Тя много се измени.
Моята баба казваше:
– Представи си своята половинка болна и безпомощна. Болестта отнема човешката красота, а безпомощността показва истинските чувства. Можеш да се грижиш за него или нея ден и нощ, да ги храниш с лъжичка и да чистиш след тях, а в замяна на това получаваш само чувство на благодарност. Това е истинската любов, всичко останало са детски капризи.