Жегата си е жега. Човек не може да избяга от нея, но поне даваше възможност на случайно събрани хора на сянка да си поприказват.

Така се случи и с една група младежи, потърсили закрила под едно голямо дърво.

– Забелязал ли си, че емоционалните състояния са свързани със съпътстващи мисловни потоци? – попита Кирил.

– Така си е, – забеляза Марин. – Ако на душата не ѝ е добре, тогава в главата се появяват подтискащи мисли.

– Трябва да се осъзнае, – наблегна Станимир, – че мислите в главата възникват сами от емоциите, които преобладават в ума.

– За това е необходимо да се проследяват и наблюдават, – обади се и Миглена.

– Повечето хора изобщо не могат да разберат от къде идват тези мисли ….

Кирил бе прекъснат от Станимир:

– Ако мислите са наши, можем да ги спрем, дори да ги контролираме.

– И тогава може би ще имаме мир и спокойствие?! – отбеляза Кирил.

До сега Христо само слушаше и не се обаждаше, но накрая обяви:

– Има Един, Който дава мир такъв, какъвто никой не може да даде …

– И Кой е Той? – възкликнаха останалите в един глас.

– Исус Христос, – отговори Христо.

Една част от групата погледнаха с насмешка и добавиха:

– Пак Бог?

А Христо изненадано попита:

– Че кой друг?

Само Кирил се замисли и реши по-късно да поговори насаме с Христо.

Кой знае може би той щеше да достигне до Истината.

Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.

Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.