В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

 – Ако бях човек … – със завист жужеше комарът.

– Ако бях човек …., – закривайки очи, замечтано прошепнала пеперудата.

– Ако аз бях човек, – отрязал мъдрият дъб, който бе видял много поколения хора, – бих се постарал да живея като тях, за да не завиждам после дори и на вас.

Съвременният човек е образувала арсенал от митове за собственото си тяло, а те нямат нищо общо с реалността.

„Ако изляза в студа с мокра коса, лесно да се разболея“ – това твърдение изобщо не е вярно.

Човек се разболява от вируси, на които им е все едно каква е температурата на улицата.

Освен това , студът не оказва влияние на имунната система, защото организма поддържа вътрешна температура около 37 ° С. Ако тази температура с падне сняколко градуса, хората умират.

Човеците боледуват през зимата, защото повечето от времето си прекарват в затворени помещение с други хора. Така те имат голям шанс да хванат съответния вирус.

Старият мост бе любимо място за разходки. Тук често си правеха снимки месните жители и идващите насам туристите.

Но миналата година казаха, че мостът вече е опасен за преминаване и затова го оградиха с високи метални заграждения. Даже поставиха предупреждаваща табела: „Преминаването забранено! Опасна зона!“

Тази сутрин на Стария мост бе забелязано само момиче. Явно то искаше да скочи долу. Видяха я няколко души. Те се притесниха много, но освен да звъннат на съотвените служби, не предприеха нищо друго.

От там мина Павел Славов, фелдшер от Бърза помощ. Той също я видя.

Пренебрегна всякакви инструкции за безопасност и бавно започна да се придвижва към момичето. Съвсем нямаше намерение да чака пожарната и аварийната, да дойдат и да свалят момичето, до тогава тя можеше да е скочила вече.

Как можеше Павел да не се намеси? Момичето бе съвсем младо.

Духаше силен вятър, а тя съвсем не би дочакала другите служби да дойдат и не би позволила да я свалят. Просто вятърът щеше да я духне от мястото, на което се бе покачила.

Чуваха се викове. Момичето плачеше, а Павел приближавайки към нея и говореше, опитвайки се да я накара да забави и изобщо да не изпълни намерението си, докато достигне до нея:

– Успокойте се! Успокойте се!

Когато стигна на една ръка разстояние от нея, рязко я дръпна назад и я бутна по гръб. Хвана ръцете ѝ и блокира тялото ѝ, за да не може момичето да предприеме по-нататъшни отчаяни действия.

През това време се изкачи един от пристигналите  полицаи и  помогна на Павел бавно да я спусне долу.

Беше страшна гледка.

– Ами ако тя бе паднала долу върху леда, щеше да бъде мъртва – трепереше една жена, която бе станала свидетелка на случилото се.

– Този млад човек е достоен за уважение, – каза белокос старец, който също бе наблюдавал събитието. – Нека Бог те опази и тебе младежо!

Павел бе постъпил съвсем по човешки, действал бе инстинктивно и веднага, но в резултат от намесата му, бе спасен един живот.

Днешното Евангелие акцентира върху приоритетите на религиозния живот. От гледна точка на юдеите на първо място е спазването на закона.

И ако на пътя на това изпълнение се намира жив човек със своите грехове, слабости, немощи, със своите болести, скърби, през тях може и трябва да се престъпва.

Днес Спасителят показва, че в религиозния живот не може да бъде само израз на никакви постановление, изисквания и указания, които биха били абсолютни цености, но и такива които ни посочват кога можем да ги престъпваме, помагайки на нуждаещ се човек.

И всеки път, когато застанем пред избор: да помогнем на човека, да му окажем внимание и любов или съобразявайки се с вътрепния си религиозен кодекс, ние си спомняма как Христос е отговарял на този проблем.