В клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.

Дядо Добри бе щедър градинар. Всичко, което отглеждаше в градината си, го раздаваше на нуждаещите се, а за себе си оставаше само една малка част.

Веднъж градинарят чу как някой тихо му нашепваше:

– Спести малко пари за себе си, стига си се грижел за другите! Ще остарееш, ще се разболееш и тогава кой ще ти помогне? Така и ще си отидеш!

Дядо Добри се замисли. И той реши да последва тези съблазнителни думи. Така натрупа доста пари, но не можа да им се нарадва, защото го заболя крака.

Натрупаните пари отидоха по лекари и за лекарства, но нищо не помогна, за да се излекува крака му.

Накрая дойде един по-опитен доктор, който му каза:

– Ако не отсечем крака ти до коляното, ще умреш.

Дядо Добри се уплаши и се съгласи.

Тогава докторът му предложи:

– Нека да направим операцията след три дена.

През нощта градинарят не можа да заспи и дълго плака пред Бога:

– Господи, спомни си как работех в градината си и давах всичко за бедните….

Изведнъж дочу глас:

– А в последно време не трупаше ли пари само за себе си? Ти престана да уповаваш на Бога и започна да разчиташ на парите си. И сега всичко изгуби. Докторът ще ти отреже крака и ще останеш инвалид за цял живот.

– Господи, прости ми! Ако стана инвалид няма да мога да отглеждам отново плодове и зеленчуци за нуждаещите се. Моля Те, запази крака ми!

Дядо Добри продължи да се моли с благодарение, докато дойде мир в сърцето му.

В назначение ден за операция докторът дойде да потърси градинаря в дома му, но не го намери.

– Къде е болният старец, който живееше тук? – попита лекарят съседите.

– Рано тази сутрин отиде да работи в градината си

Докторът се изненада, но тръгна към показаното му място. Там завари дядо Добри да си пее и прекопава земята.

– Добро утро докторе, – усмихна се градинарят. – Вижте, Бог ми подари нов крак, за да продължа да служа на бедните.

– Да, наистина, – съгласи се лекарят, – Бог е направил чудо в живота ти, старче! Да бъде благословено Името Му!

Петър Симеонов живееше в един провинциален град. Завърши средното си образование и трябваше да избира между две дейности, които му харесваха да упражнява занапред:

– Какво повече ми се иска да рисувам или да карам влак? – питаше се той.

Дилемата бе разрешена по чуден начин.

Петър се подчини на родителите си и отиде на изпит в ЖП училището, което  се намираше в големия град.

В деня на изпита на големия площад в центъра Петър забеляза на къща със скулптора на фасадата интересен надпис: „Училище по живопис и графика“. Сградата приличаше повече на магазин, а не на място, където се обучаваха бъдещите художници.

Изведнъж надписът се увеличи пред очите му и обхвана цялото здание. Буквите  заблестяха върху матовия черен фон. Петър тръсна глава, видението изчезна и той продължи пътя си.

Този кратък текст не изчезна от съзнанието му, докато стигна мястото, където щеше да полага изпита.

В Петър се зароди желание, да не успее на предстоящата проверка на знанията му. Той вече не се страхуваше от последствията, които можеха да бъдат резултат от провала му.

Преди самия изпит бе проверен слуха и зрението на Петър, чрез включване на различни по височина и тембър звукове, и показване на какъв ли не цвят. Този етап бе преминат успешно.

След това започна и самият писмен изпит, на който трябваше да се разкаже част от историята на България. Петър пишеше и задраскваше. Променяше фрази и  цели изречения. Получи се нещо доста объркано и куриозно.

– Провалих се, – въздъхна уморено Петър.

Но това, като че повдигна духа му, щом си спомни за надписа, който го бе примамил, когато идваше насам.

Измина цяла седмица. И Петър отиде да провери резултатите от изпита си.

Белокос старец му подаде листовете, погледна го със съжаление и му каза:

– Млади момко, ти ще вкараш влака в ямата, както си оплескал и всичките си писания.

На Петър му стана тежко от укора, но вдигна глава и си каза:

– За мен има по-добра перспектива. Чака ме училището по живопис и графика. Този провал не е пагубен за мен.

От този ден за Петър Симеонов живописта стане не обикновенно развлечение, а начало на един успешен творчески път.

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.

И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..