Петър и Асен бяха приятели от малки. Те постоянно твърдяха, че не са видели лошо в живота си и едва ли ще им се случи такова.

Една вечер Асен подмина двама младежи и чу ясно, как единият каза:

– Все пак има ад и вечно проклятие ….

Тези думи заседнаха в мозъка на Асен и той сериозно се разтревожи.

На другия ден той каза на Петър твърде обезпокоен:

– Ами ако има ад, тогава ….?

Петър се разсмя:

– Да не си малко дете, та вярваш на такива глупости? С тях плашат лековерните хора.

Асен го изгледа, но не продължи да споделя спотаилия се в него страх.

– Когато умра ще се върна да ти кажа дали има ад? – плесна с ръце Петър.

След една седмица Асен научи, че приятеля му е умрял при катастрофа. Настъпиха тежки часове за Асен.

През нощта той сънува, че някой е застанал до леглото му. Изведнъж в него позна Петър, който му шепнеше:

– Има ад, целия горя в него.

Асен се събуди облян в пот. Този сън силно го разтърси. След няколко дни посети близката църква, където ясно чу от амвона:

– „Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните ….“

Същия ден Исус стана негов Спасител и Приятел на Асен за цял живот.

На Никола му предстоеше среща със световно известен пианист. Това бе вълнуващо и смущаващо за младежа.

Той израстна потопен изцяло в музиката. В дома му всички свиреха на поне един музикален инструмент. Самият той свиреше на цигулка и пияно, но по-често бе солист в църква или пееше на празници или организирани концерти по случай дадени събития.

Никола бе възхитен от новата му предоставена възможност.

– Мечтите ми се сбъдват, – казваше си Никола, – може би това е моят шанс, да се изявя на световната сцена.

Когато се срещна с пианиста, се оказа, че макар и известен изпълнител, той слабо говореше английски.

Освен това се получи нещо доста интересно.

Пианистът предложи:

– Вземете това виолончело и свирете.

Като същевременно нареди нотни листове пред него.

„Никога не съм свирил на виолончело“- помисли си Никола.

Но преди да каже каквото и да е, пианистът го подкани:

– По-смело, младежо! Аз ще ви съпровождам.

Никола изтръгна няколко звука от инструмента, опитвайки се да имитира това, което знаеше от обучението си по цигулка, но нищо не се получи и двамата се разделиха.

Изведнъж като събуден от дълбок сън Никола извика:

– Защо не му казах, че мога да пея?!

Бог ни въоръжава, за да развиваме нашите природни таланти и духовни дарби.

Нека използваме това, което Господ ни е дал, за да Го почетем и да служим на другите за  Негова прослава.

Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.

Мариана гледаше удивена как куче жонглира. Това е нещо невероятно.

Все едно, че кучето се опитваше да носи две топки, а всъщност то допира едната топка, а другата а отблъсква нагоре и така отново и отново, като топките само си размяната местата.

Докато го гледаше, Мариана си помисли:

„Така и ние се опитваме да манипулираме толкова много неща в живота си, но често пропускаме по-важни неща, за да вземем други, които не трябва да са приоритети в живота ни“.

Не ѝ трябваше много да се замисля за примери. Тя познаваше много хора, които пред поклонението в църквата предпочитат спорт, гледане на телевизия, да си поспят до по-късно, ….

– Ние не можем да носим всички неща от живота си, с които сме се нагърбили. Нещо ще се загуби, ако се опитаме да направим точно това, – каза си Мариана. – Ние сме създадени да обичаме Бог и другите хора. А как по най-правилния начин можем да направим това?

Мариана се замисли сериозно.

Само след минута тя вдигна глава усмихна се и каза:

– Един от начините да обичаме Бог е поклонението. Не можем да жонглираме с други неща в неделя сутрин. Не трябва да се извиняваме, когато ни поканят да правим нещо друго в неделя, а смело да заявим: „Отивам да се поклоня на Бога. Не мога да пропусна това, особено днес в неделя“.

Тя осъзна, че трябва да насърчи и другите да правят същото.

Изберете правилния приоритет. Не само в неделя, а всеки ден започнете с поклонение на Бога. Това е едно добро начало за започване на нашето трудно ежедневие.