Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

След като влязоха Христов покани гостите. Тримата взаимно се огледаха преди да започнат.

– Господин Христов, ние не омаловажаваме вашите успехи, – каза по-дребният от гостите господин Сивков. – Но времената се менят. С новата техника, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече желанието на нашата фирма да разшири дейността си, конкуренцията ще се ожесточи . Така, че за две три години ще бъдете погълнати.

– Не и ние, – натърти Христов.

– Не бих искал да ви напомням, – започна другият от гост, господин Чернев, –  че други предприятия и фирми не издържаха и фалираха и много хора останаха без работа. Ако позволите да купим вестника ви, ще спасим вас и всички, които работят в него.

– Това заплаха ли е? – присви очи Христов.

– Ни най-малко, – изкашля се Сивков. –  но мисля, че сега е благоприятния момент за вас, да се разделите със вестника си. Дори сме съгласни да удвоим предлаганата ви първоначална сума.

– Нямам нищо лично против вас, господа, – каза Христов, – няколко мощни групировки в стремежа си да разширят влиянието си, се домогват до всеки вестник. Те нямат някакви възвишени цели, а само да задушат конкуренцията.

Чернев искаше да го прекъсне, но Христов продължи.

– Познаваме силата на печата. Тя може да създаде или погуби човека, да качва и да сваля правителства, дори да подпалва войни. Някои вестници, които имат огромен тираж, манипулират съзнанието на хората без ограничение и без да вземат върху себе си някаква отговорност.

– Предполагам, че изключвате вашето непорочно творение от тази водеща се гибелна дейност? – заяде се Сивков.

– Нашият вестник си има принципи, – гордо заяви Христов. – Опитваме се да възпитаваме хората и се стараем да направим гражданите ни интелигентни, а не прозяващи индивиди, възпитавани от смес на секс, сензации и скандални клюки.

– Но знаете ли, че много от гражданите ви обичат да гледат разголени мацета и мечтаят за тях, докато лежат до дебелата си съпруга, – каза язвително Чернев. – Секс и пари това са главните цели на човечеството. От какво се нуждаят трудовите хора? Разбира се, не от вашите морални „проповеди“.

– Не, господа, няма да получите нашия вестник, – заяви твърдо Христов.

– Повярвайте ни, – закани се Чернев, – ще ви стане ужасно горещо.

И двамата гости бързо напуснаха стаята.

Христов знаеше много добре, че никак няма да му е леко в тази борба, но той не можеше да се откаже от своите принципи, заради които го уважаваха в града.

Група британци се насочила към Северния полюс. Те не били изследователи, нито любители на екстремните пътешествия. Просто решили да играят там ръгби.

Тази инициатива не била просто за удоволствие. Целта им била много по-благородна.  Те искали да поставят нов рекорд на Гинес, за да съберат пари за сираци и деца с увреждания в Обединеното кралство и Ирландия.

Като начало трябвало да преодолеят сложния път към мястото, където щели да играят. Тяхната издържливост била изпитана от ледения вятър и температура по-ниска от -30 градуса по Целзий.

След пристигането си, трябвало да маркирате мястото в пълно съответствие със стандартите на световната асоциация по ръгби. И едва след това започнали да играят.

Сред участниците били бившите английски играчи по ръгби Тим Симпсън и Оли Филипс, които в миналото са били световни звезди в този вид спорт. Всеки от тях оглавявал по един отбор. С резултат 17:14 спечелил отборът на Симпсън.

Между другото, това е първата играта на ръгби, която се е провела на Северния полюс.