Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.

В животинското царство бе настъпила бъркотия. Никой не спазваше закона. Всеки си живееше, както си знаеше.

Всички се надвикваха, никой никого не слушаше.

На царя на животните, могъщия лъв придирчиво замрънкаха:

– Всяка причинена вреда на властта идва от ума.

Припълзя и торния бръмбар. Той бе вещ по не знам какви науки. Стигна до ухото на царя и му прошепна:

– Нека се инжектират всички с такова лекарство, че по-малко да мислят. Тогава по-лесно ще ги управлявате.

На лъвът това се понрави и той издаде закон:

– Всички да се инжектират.

А официалният вестник на животните веднага отбеляза:

– Така ще се избегнат всякакви заболявания на главата.

Дойде и магарето, но него не го инжектираха. Завайка се животното, а после със силен глас зарева:

– Защооо-оо… иа… иа? Нали и аз съм поданик на това царство ….

Около него всички се засмяха:

– Ти нямаш ум, следователно не се нуждаеш от инжекция.

И каква излезе тя? Който няма ум, не мисли. Той не е опасен.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.