Лятото настъпи. Хората търсят прохладното море и почиват под сянката на чадъра.

Не всеки е готов за „тюленова почивка“.

Много хора с удоволствие комбинират развлечение в екстремна ситуация. За целта използват пързалки, които са доста страшнички.

Една от тях се намира на Бахамските острови и се нарича „Скок на вяра“. Отлично име  за подобна атракция, която може да изплаши, дори да доведе до рев, наперен любител на екстремни ситуации.

Пързалката започва от горната част на храма Атлантида, преминава през прозрачен тунел, които отива в лагуна пълна с акули.

Шавуот е един от трите главни празници за поклонение, който е споменат в Библията. В древността десетки хиляди евреи от всички краища на света идвали в Ерусалимския храм, за да отбележат този празник.

Еврейското име Шавуот שבועות, означава „седмици“. На тази дума съответства числото седем, Шева – שבע. Седем седмици отделят Шавуот от Пасхата.

Времето до Шавуот е решаващ период в селскостопанския календар на Израел. На полето започва да зрее пшеницата и се прибира реколтата.

В някогашният Израел получаването на богата реколта било жизнено важно, защото пшеницата е била основна храна за повечето хора. За да благодарят на Бога за изобилната реколта, евреите донасяли в храма, като жертва, първата пшеница.

Понятието „първи плод“ се превежда на иврит с думата бикурим (ביכורים) която се образува от същия корен като превода на понятието „по-големия син“ – Behor (בכור).

За всеки един от нас е дошло време да започне събирането на собствената си духовна жътва. Нашето поле е пълно с узряла златна пшеница, която само чака да бъде събрана. Издигнете се на едно по-високо ниво в духовното си развитие.

Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.

За да преживеем в пълнота радостта на Великден, трябва да възкресим душата си от мрака на греха.

Великденските празници ни предоставят чудесна възможност да се отвърнем от светските дела, които ни притискат, така че остава много малко време да погледнем на ближните и на самия живот от позицията на вечността.

Празничните великденски дни ни дават шанс да отделим повече време за душата си, за да се присъединят към основното събитие в човешката история – Възкресението на Господ Исус Христос.

Но това е основното събитие в живота на всеки човек, защото то предлага възможност за радост, която дори не можем да си представим.

Великден е радост, неописуем дар на Божията благодат, който получават тези, които го търсят.

Великденските празници са повод да се пречупи привичното, греховното и „празничния стандарт“.

Идете в храма, помолете се, изпълнете се със светлина и пасхална радост. Споделете радостта за Възкресението Господне с близките си, особено с тези, които се нуждаят от утешение и поддръжка.

В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.