Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.

Делян се загледа в небето. Завладяващата красота на звездите го очарова. Но той беше отчаян.

Призори бе решил да сложи край на живота си.

– С мен ли си, Господи? – извика с болка Делян. – Пука ли ти изобщо за мен?

Той се свлече на колене и заплака.

– Защо, Господи, не беше с мен? Как можа да ми причиниш това?

Тишината усилваше гнева му:

– Ти ме предаде и ме остави! – Делян крещеше в празнотата наоколо.

Безмълвие и пустота. Само звездите проблясваха в небето.

Делян се чувстваше дребен, като джудже спрямо вселената.

Милиони звезди и галактики говореха за необятността на Бога. Делян усещаше колко е нищожно разбирането му за нещата.

Далечен спомен го върна назад, когато повярва в Бога. Беше попаднал непредвидено на едно богослужение. Вън валеше и той се скри на сухо в близката църквата. Думите казани от амвона привлякоха вниманието му. Тогава Божията любов се изля върху него и той я почувства съвсем осезаемо.

По- късно му предложиха доста по-платена работа. От там всичко тръгна надолу.

Бог не искаше Делян да приеме тази работа, но той не Го послуша. Започна да работи и през почивните дни, отменяше отпуските си, пренебрегна жена си и децата си.

Бе станал жалък и окаян, за това бе решил да сложи и край на живота си….

Внезапно осъзна, че Бог не бе го е изоставил, но той беше отхвърлил Бога и се разплака. Гневът му се усмири.

– Отдавам ти всичко, Господи, – каза накрая Делян.

Той усети Божието присъствие, потопи се в мира, подарен му от Бога и намери утеха.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!