Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Изследвания в Стенфорския университет не са открили връзка между изпълнението на домашните задания и успеваемостта.

Трябва да се отбележи, че когато детето чете литература, която му харесва, неговите оценки са по-високи. Освен това за изпълнение на домашните задачи, ученикът може да получи помощ от родителите.

В средното училище ученици, които стоят над домашните си задачи два часа, са много по-успешни в училище, но тази връзка изчезва, ако детето седи зад уроците повече време.

В този случай, вероятно играе роля качеството на обучение, а не количеството време.

Родителите трябва да прекарват повече време с децата си. Да обядват заедно, да четат книги или да играят на улицата.

Не трябва да се забравя и ранното лягане вечер, което също влияе на успеваемостта.

В един малък резерват за слонове, всички животни са приятелски настроени един към друг. Състрадателни хора бяха събирали на това място животни, които бяха живели при ужасни условия, в цирка или на улицата.

Но имаше една забележителна двойка.

– Погледни ги само, – каза Стоил изненадан наблюдавайки интересната двойка. – Обикновено животните дружат само с тези от техния вид.

– Тези двамата са разрушили всякакви стереотипи, – засмя се Лъчезар.

– А, за тези ли? – обади се човекът, който се грижеше за животните.  – Те наистина са невероятни. Това е слона Тари, а неговата приятелка е мелеза Бела.

– Първоначално ги виждах да скитат заедно, – засмя се Матей, той също помагаше за гледане на животните, – но после станаха истински приятели.

Дружбата между слона и кучето продължи 10 години. Заедно ядяха, пиеха, играеха и се разхождаха.

Един ден при нещастен случай Бела си нарани гръбнака.

Всеки ден 35 годишния Тари отиваше до ветеринарния пункт и стоеше там дълги часове на едно място.

– Какво прави този слон тук? – питаше ветеринарния лекар.

– Не знам, – каза Мирон, помощник на ветеринара. – Имам чувството, че чака някого.

– Едва ли има много приятели между хората тук, – засмя се лекарят. – Но при нас няма слон. Кого чака според твоите предвиждания?

– Точно, когато се появи този слон, – обясни Мирон, – докараха една кучка със счупен гръбнак….

– Невероятно, – възкликна ветеринарът. – Хайде да проверим.

Двамата на носилка изнесоха Бела. Слонът бавно приближи. Хоботът му се вдигна и нежно докосна Бела, а тя излая доброжелателно.

– Да не повярва човек, – извика Мирон, – слон и куче приятели….