Лозан бе застанал под върбата пред кръчмата и търсеше да се заприказва с някого. Видя Калоян и още от далеч без да поздрави започна:

– От доста време се опитвам да разбера, как става така, че човек забравя какво е получил?

– По всяка вероятност това става лека полека, незабележимо. Първоначално се радва на придобивката си, а след това приема, че това е станало случайно и не е нужно да благодари на някого.

– Е, човек може да се върне обратно към предишните си убеждения, – плахо възрази Лозан.

– Да, но хората приемат изкушението, че някой им е длъжен. И това така им се услажда, че те продължават така напреди, дори това да ги доведе до пропастта, – продължи настъпателно Калоян.

– Ако някому се даде нещо. той няма да каже : „Не така“, особено ако му се харесва това, – поклати глава Лозан.

– Обикновено човек се оплаква от окаяното си положение. Той негодува: „Как смеят да ми причиняват неудобство?!“ Не спира да се самонавива, рови и клюкари. За него всички са лоши и му желаят злото.

– Другият имал повече и вече се чувстват зле, – допълни Лозан. – Започва да трови живота на всички наоколо и да ги обвинява за положението си. Иска по-добро място като да кажем на Иван и напуска.

– Тогава какъв е изводът? – попита Калоян.

– Човек не може да понесе свободата, която е получил. Например той може да поеме само пет единици, но получава седем или повече и не може да го понесе. Обърква се и се разстройва. Страхува се и се опитва да я свие до вече познатото, сигурното.

– Опитва се разбере положението, но за това е безсилен и неспособен, – философски заключи Калоян.

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

От психологическа, духовна и медицинска гледна точка, най-важната човешка потребност е нуждата от надежда.

Известният кардиолог д-р Уилсън Макнеър в автобиографичния си роман „Пътят на лекаря“, е заявил: „Често с другите лекарства използвам надеждата, тя може да изцели почти всички болести“.

Доктор Волф Харолд, професор по медицина в Медицинския колеж на университета Корнел и доцент по психология, казал: „Надеждата, както вярата и осъзнаването смисълът на живота, има лечебни свойства. Това не е просто твърдение или убеждение, това е заключение, подкрепено от внимателно планирани научни експерименти“.

Когато умира надеждата, обзема ни отчаяние. Тя е жизнено необходима. както психологически, така и биологически.

У хората трябва да има надежда и тя идва само от Христос. Когато ние се обръщаме към Него, Той ни дава надеждата за вечен живот.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.