Повече от десетилетие Георги бе затворен в къщи поради хронично заболяване.

По-голямата част от времето прекарваше в леглото.

Обикновено втренчваше поглед в празните стени, очаквайки да се оправи.

Един ден, когато му бе много тежко, реши:

– Ще прекарвам всеки ден по петнадесет минути без разсейване от социалните мрежи.

Така всеки ден поглеждаше към небето, защото само това можеше да вижда от леглото си.

През всичките дни, в които го правеше, не виждаше две еднакви небеса.

Залезите бяха славно тържество на огнени нюанси, но дори и в облачни дни сивите тонове се променяха едва доловимо, намеквайки за движение под повърхността.

Отначало това го кара да се замисли за своята малка стойност във вселената:

– „Когато гледам на Твоите небеса … Що е човек та да го помниш? Или човешки син та да го посещаваш?“

Размишлявайки върху Божието майсторство на творението, той се замисляше, колко много почит ни е дал Бог като хора:

– „Поставил си го господар над делата на ръцете Си. Всичко си подчинил под нозете му“.

Ежедневно Георги живееше в парадокс. Чувстваше се относително незначителен, но въпреки това да знаеше, че има дадена от Бога цел, дори от леглото, когато бе физически слаб.

Всеки ден небесата ни прогласяват Божията слава, състрадание и грижа.

Петър изучаваше посланието към Римляните и прочете на глас:

– „… защото каквото не е от вяра е грях“.

Тези думи удариха Петър като цял тон тухли.

В този момент Бог ясно му проговори:

– Ако начина ти на живот не съответства на това, което вярваш, живееш в грях.

Петър препрочете няколко пъти този пасаж.

– При теб има непоследователност между това, което говориш и това, което живееш, – отбеляза Бог – Получава се лицемерие. Нещата не съответстват.

Възможно е да се прави всичко правилно и все още да има сърце, което не е подравнено.

Това е разликата между действие и намерение. Между поведението и вярата.

Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.