Фирмата бе доста популярна. Беше взела надмощие и на пазара. Печалбите ѝ за една година бяха милиарди. Собственикът на фирмата Радостин Добрев се ползваше с голямо доверие. Хората го уважаваха, най-много заради честността му.

Веднъж допусната грешка във фирмата доведе до загуба на два милиона долара. Медиите се надпреварваха да отразяват по всякакъв начин този провал.

Служителите на фирмата избягваха да се поглеждат. Бе секнал и всякакъв разговор. Всички трепереха.

– Кого ще уволнят сега?

– Кой ще опере пешкира?

Светослав Първанов бе извикан при шефа. Останалите си отдъхнаха и се зарадваха, защото бяха се отървали. Всички предполагаха, че Първанов е нарочената жертва за поражението.

– Божичко, – прошепна една колежка след него, – та той има три деца и болна жена, точно него ли намери да маха?!

Пребледнял Светослав влезе в кабинета на Добрев, който в това време пишеше нещо.

– А, Първанов, седнете, – покани го шефа. – Свършвам и ще поговорим.

Първанов седна на края на стола и застина като статуя.

– Мисля, че вече сте чули за нашата загуба? – каза спокойно Добрев, след като привърши. – Много мислех върху това. И преди да поговоря с теб, за да обсъдим този въпрос, си нахвърлих няколко бележки.

И Добрев подаде един лист на Светослав. На него пишеше: „Точки в полза на г-н Първанов…“

В дълъг списък следваха последователно достойнствата на Светослав. Бяха описани и три отделни случаи, при които Първанов бе предложил правилно решение, което бе помогнало на фирмата да спечели не малка сума. Доходите от тези решения надминаваше многократно стойността на допуснатата грешка сега.

Светослав погледна недоумяващо шефа си и се приготви да чуе присъдата му:

– Като взех в предвид тези три предложения, които сте дали преди, реших да не ви съдя за сегашната грешка, а по-скоро да ви поощря. Глупаво би било от моя страна да загубя такъв ценен кадър.

Двамата се засмяха и си подадоха ръце.

Случилото се въодушеви много Първанов и в последствие, той допринесе много за фирмата. Това беше много важен урок не само за Светослав, но и за всички служители във фирмата.

Хора сме и грешим. Затова ако някой не успява, не изсипвайте поток от гневни думи върху него, а вижте, каква прекрасна възможност ви се открива, за да го насърчите.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Валеше доста силно. Това накара Валери и Спас да се отбият  в близкото кафене.

Нямаше много хора. Младежите не обезпокоявани се настаниха до печката и продължиха да разговарят.

Валери пийна от кафето си, загадъчно се усмихна на приятеля и го запита:

– Знаеш ли кое е най-скъпото кафе в света?

– Пил съм много различни марки, но не съм се интересувал от цената им, – вдигна рамене Спас. – За мен винаги е било важно кафето да е вкусно и ароматно.

– А чувал ли си за кафе „Черните бивни“? – попита Валери.

– Не, – призна без да се притеснява Спас.

– Това кафе се прави в Тайланд, – уточни Валери.

– И какво му е толкова специалното? – попита  незаинтересовано Спас.

– Тайландските слонове се хранят с плода на кафето, който се смила в червата им и излиза от организма им заедно с екскрементите им. Благодарение на процеса на храносмилане и въздействието на стомашната киселина, напитката от обработените по този начин зърна има специален богат и мек аромат без обичайната горчивина на кафето.

– Каква гадост! – възкликна Спас. – И от тези зърна варят кафе?!

– Освен това, на вкуса на зърната оказват влияние и други продукти, като банани и захарна тръстика, с които се хранят слоновете.

– Аз си мислех, че само с кафе ги тъпчат, – измърмори Спас, като сбърчи нос.

– На животното му трябват средно 15-30 часа, за да смели плода на кафето, – продължи да разказва Валери.

– Но кой ще дава пари за такова кафе? – ахна Спас.

– О, дават! – възрази Валери. – Стойността на това кафе е 1100 долара за килограм, но ако само искаш да го опиташ, можеш да платиш 50 долара за една чаша.

– Това е прекалено скъпо за едно кафе, – възмути се Спас.

– Цената се дължи на факта, че не е толкова евтино да се гледат слонове в резерват. Освен това на тези едри животни им дават само кафе Арабика, което се отглежда на височина 1500 метра, а слоновете трябва да изяждат около 32 килограма от плода на кафето, за да се произведе един килограм кафе на зърна.

Спас погледна чашата си с кафе и потръпна:

– Надявам се да няма такива гадости в това, което пием сега.

– Мислиш ли, че примесите, които прибавят, за да се разтвори едно кафе нацяло, са по-чисти, от екскрементите на слона? – засмя се Валери.

Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.

Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?