Край бай Горан се бяха събрали няколко деца. Те харесваха разказите му и щом го видеха веднага идваха при него.

Нетърпеливият Петър попита:

– Дядо Горане, днес за какво ще ни разкажеш?

Старецът погледна лозовите пръчки, които бяха прекрачили дувара на комшията и се ветрееха свободно, полюшвани от слабия ветрец.

Изкашля се и отговори:

– Днес ще ви разкажа за някои мистерии в лозарството ….

– Мистерии, звучи много загадъчно, – тръсна вързаната си на конска опашка коса Мимето.

Повечето очи бяха вперени в него и с нетърпение очакваха, какво ще им разкаже старецът.

– Най-добрите лозари, – започна дядо Горан, – могат да засеят лозята на идеално място, но почвата не винаги ще бъде съобразена с изискванията на новото насаждение.

– Може би трябва да изберат правилния климат, – обади се Здравко.

– Да, – усмихна се старецът, – но не могат да контролират времето.

– Ако се поливат и торят навреме…., – едва се чу тънкото гласче на Атанас.

– Но не можеш да накараш лозата да произведе толкова плод, колкото е получил съседа, – старецът отново намери слабо място и в това предложение.

Бай Горан въздъхна и добави:

– Тайните на лозарството могат да бъдат изучавани, но не всички могат да бъдат разрешени. Така е и в живота ни. Каквито и формули да измисляме и прилагаме, нямаме контрол над нещата.

– Тогава какво да правим? – попита Кирил.

– Бог ни кани, – лъчезарна усмивка огря лицето на старецът, – трябва само да му се доверим.

– А лозарите, те как се справят? – Деница плахо повдигна глава.

– Тези, които чакат идеалното време, изобщо не засаждат, – старецът погали Деница по главата. – Ако наблюдават със страх всеки облак, не събират навреме плодовете. Ние не разбираме как действа Бог, но Той контролира и прави всичко.

Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Дядото на Невена почина, а бяха толкова близки. Той винаги намираше време за нея, а сега го нямаше.

Добрият старец не бе до нея, а от това болката ѝ ставаше още по-силна.

Изведнъж Невена се върна назад в спомените си. Видя как дядо ѝ я хвана за ръката и я подкани:

– Хайде да отидем на разходка.

Нямаше по-хубаво от това време, когато двамата отиваха някъде. Той ѝ разказваше и я учеше на практични неща, които ѝ бяха необходими в живота.

Старецът имаше един много странен навик. Преди да излязат, той сваляше часовника си и го прибираше в чекмеджето си.

„Вероятно го пази да не го счупи като се разхождаме“, – мислеше си Невена.

Един ден не се сдържа и го попита:

– Дядо защо прибираш часовника си преди да излезем?

Старецът се усмихна и отговори:

– Защото искам да разбереш, колко важни за мен са моментите ми с теб. Просто искам да бъдем заедно и времето да не ни смущава.

Тогава малкото момиченце разбра нещо много важно, на което до тогава не бе обръщало много внимание.

– Ясно, – заяви категорично Невена, – когато другите отделят време за нас, ние се чувстваме ценни.

Забелязали ли сте, че Бог винаги отделя време за нас?

Той отваря ръката си и задоволява желанията на всяко живо същество. Господ е праведен във всичките си пътища и е верен във всичко, което прави.

Винаги е близо до нас и веднага се отзовава на тези, които Го търсят и призовават.

Божията доброта и внимание поддържат живота ни, осигурявайки ни въздух и храна. Това Бог прави за нас, защото е богат с любов.

Създателят на всичко милостиво изработва дори най-сложните детайли на нашето съществуване.

Божията любов е безкрайна. В Своята доброта и милост Той дори е отворил пътя към вечния живот.

Когато се радваме в Неговото присъствие, чуваме тихия Му глас:

– Обичам те много. Просто искам да бъда с теб завинаги и времето да не е от значение за нас.

Трудно се живее в тези времена, а за забогатяване го могат само малцина. Това допринася единствено за унилото настроение у хората.

Жельо живееше в малка стая на тавана. Той през цялото време бе озлобен на живота.

В навечерието на Нова година Жельо дочу детски смях. Надникна от таванското си прозорче и забеляза старец с голям чувал наобиколен от деца.

Заслуша се:

– Аз искам камионче.

– На мен ми трябва говореща кукла.

– Ако може един барабан ….

Желанията на децата бяха разнообразно, но странно старецът успяваше да извади от чувала желаният подарък.

– Този старец е тъкмо за мен, – потри доволно ръце Жельо. – Ще го отвлека и той ще изпълни всичките ми желания.

Той слезе долу, метна стареца на гръб и го повлече към дома си. Когато стигана до таванската си стая, Жельо остави „вълшебникът“ на протрития килим.

Възрастният човек се огледа и попита:

– А ти какво желаеш, младежо?

– Искам луксозна кола с отварящи се врати нагоре, – задъхано изрече желанието си Жельо.

Старецът бръкна в чувала и му подаде ключове за кола и кимна към прозореца.

– Ау, – възкликна Жельо, – за такава дори не съм си и мечтал.

И се започна. Желанията на младия човек засипаха като лавина старецът.

– Много пари, …….. красив дом, вила, прекрасна блондинка, , ….. да полетя в космоса …..

Старецът до време изпълняваше желания на невъздържания младеж, но накрая заяви:

– Момче, трябва да вървя и други ме чакат.

– Къде ще вървиш? А аз? – попита объркан нашият герой.

– Ти си малко странен тип, бих казал глупав, – отбеляза старецът.

Жельо се намръщи и бе готов да шамароса благодетеля си.

– Ти не осъзнаваш желанията си, – каза меко старецът. – Искаш кола, а всъщност очакваш уважение. Мечтаеш за много пари, а нещата опират до свободата, но както ти я разбираш. Пожела си красива блондинка, но търсиш любов. Иска ти се да полетиш в космоса, а това не е нищо друго освен да живееш по-интересно.

Настъпи оглушително мълчание.

– Тръгвам си, – категорично заяви старецът.

Жельо бе навел глава и остави госта си свободно да отвори вратата и да я затвори след себе си.