Михаил работеше като касиер в Националната банка.

Един петък той излиза от банката с хартиена торба, която съдържа милион и половина долара и никой повече не го видя.

Банката разбра, че парите ги няма чак в понеделник. От петък до понеделник бе достатъчно време Михаил да избяга и да се укрие.

Той прие нова самоличност. Започна нов живот.

През годините разследващите преследваха следи из цялата страна. Случаят му стана известен като „Най-търсения“ и „Неразкритата мистерия“.

Михаил бе добър баща, съпруг и приятел. Бе харесван от приятелите и клиентите си. Той беше обикновен човек, в типично малко градче, но никой не знаеше,че е беглец от правосъдието повече от петдесет години.

В последните си години продаваше луксозни коли. Дори успя да се пенсионира.

Разболя се от рак и умря на седемдесет и пет години.

От къде се знае всичко това?

На смъртния си одър Михаил разкри истинската си личност пред семейството си:

– Аз извърших най-големия неразкрит обир през 19 …. Тогава успях да избягам и да се скрия. Наложи се да си сменя името и лицето си ……

Тайна, която бе крил повече от петдесет години.

Не можем да чакаме до края на живота си, за да признаем слабостите си. Божията сила идва от автентичността, а не от измамата.

Скриването на истината за себе си пречи на Божията сила. Бог не благославя престорената ни версия.

Силата идва на истинското ти, а не на фалшивото, престореното и фалшивото.

Когато признаем нашите грешки, борби и грехове, Божията сила идва върху нас, но Бог не може да излекува това, което ние не разкриваме.

Всички имаме слабости, но когато ги признаем, Бог може да ни използва по мощен начин.

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Симеон бе навел глава и негодуваше:

– Защо има разлика между това, което искаме от живота, и това, което получаваме в него?

– В такива моменти на слабост дори не знаем как да се молим, – отбеляза Васко.

– За какво трябва се моли онкоболният за изцеление или смърт, за да се отърве от силните си болки? – продължи да мърмори Симеон.

– Така си е, – съгласи се Васко. – За какво трябва да се моли един затворник, за освобождение или издръжливост в затвора?

Дядо Петър, който чу момчетата само отбеляза:

– Не знаем как трябва да се молим.

– Ако молитвите ни са твърде оскъдни, дали Бог ще ги приеме? – питаше сърдито Симеон.

– Ами ако ни отблъсне? – в гласът на Васко се усещаше страх.

Дядо Петър се усмихна:

– Дали Бог чува отслабналите молитви на уморената душа? Ние имаме Небесен Помощник. Благодарение на него отговорът е :“Да“. Самият Божий Дух ходатайства за нас.

Цветан бе излязъл с Драгой на разходка.

– Бог е създал човека по Свой образ и подобие, – ентусиазирано говореше Цветан.

– Това означава, че всеки, независимо от неговия статус, възгледи или житейски опит, има стойност, която е невъзможно да се загуби, – поясни разбирането си Драгой.

– Човечеството като добродетел е способността да виждаш другия човек не като проблем или като функция, а като носител на Божия образ, – отбеляза Цветан.

Драгой продължи със разсъжденията си:

– В този свят сме оценявани в зависимост от нашите постижения, ефективност или популярност, но ние трябва да се отнасяме към другите не като към средство, а като цел.

– Това означава не просто да защитаваш живота, – Цветан размаха неспокойно ръце, – а да го почиташ с думите, възгледите и начина, по който се отнасяме към него.

– В крайна сметка човечеството не е слабост, – поклати глава Драгой. – Става въпрос за силата да признаеш стойността на всеки човек, дори на тези, които не могат да ни дадат нищо в замяна.

– Много ми е трудно да виждам стойността в хората, с които трудно се справям, – призна Цветан.

– Човешкият живот е ценен и това се отнася за всички хора, без изключение, – подчерта Драгой.

– Как ми се иска, когато някой мисли или говори за мен, да има повече светлина и доброта в живота му. Не е нужно да ми благодари гласно, важното е да я има в сърцето си.

– Трябва да виждаме Божия образ във всеки човек, – обобщи Драгой. – Нека живеем така, че тези край нас да не се чувстват отхвърлени и незабелязани.