Беше дълъг и труден ден.

– Не всичко мина така, както трябваше да бъде.

Лора въздъхна тежко преосмисляйки случилото се през деня.

– Днес на всеки пет минути трябваше да поправям децата, – болезнено отчете тя. – разчистих безпорядъка и сега се чувствам изтощена и уморена.

Същата вечер, когато децата преди да си легнат се молеха, Лора дочу големият ѝ син да казва:

– О, Боже, помогни на мама да бъде по-търпелива към нас……

– Изглежда аз не съм единствената, която е страдал през този тежък ден, – въздъхна Лора зад вратата. – Явно съм била част от проблемите в този дом.

Тя се прибра в стаята си и приседна на края на леглото.

– Да си родител съвсем не е леко, – каза си Лора. – Бог променя сърцата ни, като ни подрязва, плеви и обработва, за да ни направи подобни на Сина Си.

Тя се изправи и се усмихна.

– Един ден Неговата работа ще бъде завършена и ще се види във всеки от нас удивителния резултат от Неговата прочистващо действие. Ех, ….

Лора закрачи из стаята.

– Всяка моя грешка ме връща към кръста. Бог знае, че не мога да бъда съвършената майка. Той вижда, че не винаги по правилния начин изразявам любовта си към децата. В битката с греха понякога губя, но Господ ми дава благодат.

Очите ѝ се насълзиха и тя падна на колене.

– Исусе, на кръста изстрада болка за всеки момент, когато губя търпение, когато не знам как да уча и възпитавам децата си, и не ги обичам така, както Ти ги обичаш. Боже, моля те, помогни ми да се справя с проблемите свързани с възпитанието на децата ми. Зная, че всеки момент на разочарование е възможност за растеж, за това ти благодаря.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?

Петър често се караше с баща си. Един ден синът не издържа и каза:

– Няма да търпя повече натякванията ти. Ще изляза от къщи и повече няма да се върна.

Разгневен бащата се разкрещя на Петър:

– Върви, където щеш, но и аз няма да те прибера повече в дома си.

Петър хлопна външната врата и баща му повече не го видя.

Минаха години. На бащата му стана тъжно за сина му и той започна да се покайва за стореното:

– Какво направих? Прогоних собствения си син от дома. Как можах да го извърша!

И бащата реши да обиколи страната, за да открие сина си. Много градове обиколи, но усилията му бяха напразни.

Един ден, когато бащата споделяше своята тъга с един възрастен човек, той го посъветва:

– Дай обява във вестника. Навярно, той отдавна ти е простил, но се страхува от гнева ти и за това не се завръща.

Бащата последва съвета на мъжът и пусна следната обява във вестника:

„Петре, прости ми за болките и мъките, които ти причиних. Искам отново да се срещнем. Ще те чакам всяка сутрин на фонтана в центъра на столицата“.

Когато на другия ден бащата отиде при фонтана, завари стотина млади мъже. Всеки от тях се казваше Петър и очакваше среща със своя баща.

Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:

– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.

– А кое? – апатично се отзова Мартин.

– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.

Мартин се начумери.

– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.

Иронично, но без въодушевление Мартин попита:

– Защо?

– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.

– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.

– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….

– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.

– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.

– А нима аз не решавам как точно ще живея?!

– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.

– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.

– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.

– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.

– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …

– А не е ли така? – припряно попита Мартин.

– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.

– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.

– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.