Помните ли, когато отидохте на училище, как се научихте да четете, пишете и смятате? Това сте го научили с помощта на петте си сетива, логическите си способности и умението да събирате и разпределяте получената информация. Такова знание се нарича естествено. И често то се явява единствено за повечето хора.

В Божието царство има и друго знание. То се нарича откровение.
Исус попита учениците си: „Кой съм Аз?“, а Петър Му каза: „Ти си Христос, Син на живия Бог“.

„Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Ионов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата“.

С други думи: „Петре, ти не си получил това знание, чрез своите пет сетива, ти си го получил непосредствено от Бога“.

Ако вие получите подобно откровение, то знайте, че когато то дойде, всичко ще се измени. То ще ви помогне по съвсем друг начин да погледнете на нещата. Ще ви дава твърда увереност, че „портите на ада няма да надделеят срещу вас“.

Тези откровения не идват просто така. Вие трябва да размишлявате върху Божието Слово и да искате от Божия Дух да ви ги открива, защото те са „скрити“ в Него. Библията казва, че Бог е скрил Неговата мъдрост за светите. Забележете, Той е скрил тази мъдрост  за вас, а не от вас. Бог иска да я притежавате.

Не вярвам Бог да ви даде откровение, когато гледате, където не трябва, например, когато гледате сцени на насилие, бруталност …

Ако вие искате откровение, направете така, че да можете да го приемате.

Размишлявайте върху Божието Слово, молете се и общувайте с Господа.

Откровението от Бога е най-удивителното знание, което можете да получите.

Майка ѝ скоро бе починала. От нея бяха останали много снимки, които сама бе правила. Василка се опита да подреди фотографиите на отделни купчинки.

От тях я гледаха напълно непознати лица. Едни се усмихваха, други плачеха, трети се бяха отнесли някъде в мислите си……..

Когато леля Здравка я завари сред купчината снимки, каза на Василка:

– За какво ти са тези снимки? Те са ничии ….

Василка се опитваше да гледа с разбиране на фотографиите. Някои от тях я разчустваха, но тя се опитваше да се овладее.

„В крайна сметка, това са снимки, мъртва хартия, – казваше си Василка. – Може би за това по-възрастните не са ѝ обърнали внимание и не са я насърчили да продължи“.

Майка ѝ ги бе заключила в един куфар, но не като някаква тайна, а нещо, което е смятала за маловажно.

Колко ли жени като майка ѝ, с неразкрити таланти са в света? Или такива, които в името на семейството и любимия мъж, са се отрекли от мечтите си.

Василка знаеше, че поколението на майка ѝ и всички малко по-големи или по-малки от нея са се превърнали в жертвен агнец на семейния олтар.

Преди години я беше попитала;

– Мамо, защо не си завършила образованието си?

– Баща ти беше завършил само гимназия, не вървеше някак си да завърша университет.

След втори курс майка ѝ бе напуснала юридическия факултет.

Бащата на майка ѝ, нейният дядо тогава мърморел:

– Нямам дъщеря за даване за сина на търговец на зърно.

Тогава се застъпили други хора за баща ѝ:

– Велко, момчето не е лошо. Веднага се захвана с търговия, за това не е учило по-нагоре.

– Виж колко складове и магазини има само в столицата.

– Младите се обичат, грехота е да ги разделяме.

Така майка ѝ и баща ѝ се бяха оженели. Баща ѝ бе предприемчив човек и със всичко, което се захванеше, успяваше. Той бе починал преди пет години.

Майка ѝ бе скромна жена. Тя подкрепяше съпруга си и децата си в всяко тяхно начинание.

Сега и тя си бе отишла. От нея бяха останали само множество снимки ….. една неизпълнена мечта.

Цар Понт Митридат V бил отровен на неизвестен пир.

На трона седнал синът му  Митридат VI, който като младеж започнал да приема различни отрови в малки дози, за да придобие имунитет.

Когато бил в напреднала възраст народът въстанал и той можел да бъде пленен.

Митридат сам искал да се самоубие, но отровата не подействала и той помолил своя охранител да го убие с меча си.

По-рано се учудвах, защо ние християните не виждаме проявлението на Божията сила между нас?

Знаейки добре Божието Слово ние би трябвало постоянно да сме свидетели на Божиите чудеса и знамения.

Веднъж попитах:

– Господи, защо твоята сила не се проявява в църквата в по-голяма степен?

– Защото не ви достига любов.

Бог иска да имаме сила, но ние трябва да я използваме с любов.

Той не може да въоръжи със сила този, които говори от амвона, ако преди това е наругал някой, който се е опитал да го задмине на пътя.

Не може да се проявява Божията сила у човек, който няма любов към другите.

Спомням си един случай. Един баща учел малкия си син да стреля и детето доста добре се справяло с оръжието.

Веднъж бащата бил със сина си в една ферма. Там на стената на хамбара видели тарантула. Момчето вдигнало пушката готово да застреля паяка, но бащата не му позволил.

Синът не разбирал, че със изстрела си ще направи дупка в хамбар, а това било съвсем глупаво нещо.

Ако искате Божията сила, съсредоточете се към любовта.

Стремете се към нея. Практикувайте я. Израствайте в нея. И ще видите как Божията сила действа чрез вас.

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..