Време бе бебето да се роди. Дора прегърна Рени, за да я подкрепи. И Рени се облягаше на нея, когато болката избухваше вътре в тялото ѝ.

Щом стигнаха до стълбището, Рени се преви на две и простена.

– Така ще те боли за него до края на живота ти, така че по-добре се приготвяй – предупреди я Дора уж на шега.

Рени се опита да се усмихне, но спазмите ѝ бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за мъжа, когото обичаше, за цената, която трябва да плати за греховете си. Дора правеше всичко каквото можеше, за да я успокои. Лицето на Рени бе пламнало, а отвътре я изгаряше топлина. Бе изпаднала в треска.

Лили отиде при тях. Беше повикала Надя да ѝ помогне при раждането. Лили веднага постави длан на корема на Рени. Кимна доволно, после накара останалите да накладат огън и да сложат вода да кипне.

Преди да слязат долу Рени махна с ръка към Лили, искаше да ѝ каже нещо. Лицето ѝ бе измъчено. Рени тихо прошепна:

– Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

– Добре, добре… – съгласи се Лили.

Хвърли бърз поглед към останалите, за да им подскаже, че сега трябва да се съгласяват с всичко.

Помогнаха на Рени да слезе по дългия коридор надолу. Спираха, когато болките ѝ бяха прекалено остри и продължаваха бавно, когато отслабваха.

Рени простена щом стигнаха до стаята, в която бе присъствала на едно от ражданията преди.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Надя и Лили работеха в синхрон. Надя започна да се моли, когато Рени  се извиваше при поредния спазъм.

Бебето бе готово да поеме пътя си, а те още не бяха готови. Явно детето нямаше търпение да излезе на бял свят. Рени плачеше и ги умоляваше да ѝ го покажат щом се роди.

Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и имаше само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде.

Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка, която я бе родила и умряла без да я види.

– Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер – обеща ѝ Лили и я посъветва да се успокои, за да си свърши добре работата.

– Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли, – продължаваше да настоява Рени.

– Да, да… — съгласяваха се всички, защото въздухът в стаята се бе променил. Бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Рени хапеше устните си и по тях изби кръв. Лицето ѝ бе станало още по-бледо.

Рени не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото ѝ казваха. Тя молеше Лили:

– Отгледай детето ми като свое, ако си отида. Погрижи се да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена.

Лили успяваше да успокои ужасеното момиче, като ѝ обещаваше всичко, за което Рени я молеше. Надя носеше вода, за да облекчи пламналото ѝ чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Рени изтласкваше бебето навън, когато ѝ кажеха. Беше упорита, особено когато Лили я наставляваше.

– Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! – повтаряше ѝ Лили.

Рени викаше. Беше като полудяла и сякаш тази ярост бе нейният истински език. Лицето ѝ се изопваше и пламтеше. Един, два пъти …. и  главичката на бебето се появи.

Рени бе изтощена и каза, че не може повече. Лили и Надя се хванаха за работа с маслото и горещата вода. Те настоятелно я молеха да продължи.

Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Надя. Беше голямо, красиво момче със светла кожа. Бързо го увиха и го поставихме в ръцете на майка му.

Лицето на Рени грейна, когато видя лицето на сина си. Тя бе щастлива, защото и двамата бяха живи и здрави.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Трима мъже се бяха събрали около органа и обсъждаха реставрацията му. Те не бяха музиканти, а изследователи на музиката. Интересуваха се от направата на инструменти през различните епоха.

Към тях приближи органиста на църквата. Той бе слаб мъж, с грубо издялано лице и прекалено дълъг нос. С черното си дълго палто приличаше на сврака.

Той водеше за ръка едно момче на около 7-8 години.

– Я какъв чудесен син имате, – обърна се един от мъжете към органиста. – Ей, малкия, как се казваш.

Детето инстинктивно се дръпна назад и се скри зад колоната.

– Това е Христо, моя полубрат, – обясни органистът, – обучавам го по музика.

Момчето неохотно подаде ръка на мъжа, който се заинтересува от него, но после я дръпна и го погледна напрегнато.

– Обичам децата, – каза мъжът и леко се усмихна, – особено ако не са мои …. ха ха ха.

Другите двама усетиха шегата му и се присъединиха към смеха му.

– А той музикален ли е? – заинтересува се друг от мъжете.

– Не му липсва талан, – каза органистът.

– Будни очи имаш, Христо, – каза вече съвсем сериозно мъжът, който бе закачил момчето в началото. – А какъв искаш да станеш като пораснеш?

Христо се смути, огледа се наоколо и каза много тихо:

– Пилот.

– Пилот, – извика мъжът, – това е прекрасно. Най-после да срещна някой, който не мисли само за музика. Харесваш ми, Христо. Можеш да ми казваш Филип. Като малък исках да стана състезател по мотоциклетизъм, разбираш ли? Мощни машини. Състезание за Гранд при, опасност, риск, смелост, сила, скорост, темпо. Това е животът?

Другите двама присвиха устни подигравателно. Те не смятаха Филип за много компетентен в музиката, но сега май прекали.

Но той им обърна гръб високо се изсмя, избърса челото си с опакото на дланта си и леко се изви към момчето:

– Не обръщай внимание на присмехите им. Няма значение какво ти казват. Аз ги послушах и от мен нищо не излезе. Тикнаха ме в консерваторията ….. Ако ми позволиш, ще ти дам един съвет. Стани пилот и не слушай какво ти казва майка ти. Както и да те увещават, не се съгласявай и следвай мечтата си.

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.