Време бе бебето да се роди. Дора прегърна Рени, за да я подкрепи. И Рени се облягаше на нея, когато болката избухваше вътре в тялото ѝ.

Щом стигнаха до стълбището, Рени се преви на две и простена.

– Така ще те боли за него до края на живота ти, така че по-добре се приготвяй – предупреди я Дора уж на шега.

Рени се опита да се усмихне, но спазмите ѝ бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за мъжа, когото обичаше, за цената, която трябва да плати за греховете си. Дора правеше всичко каквото можеше, за да я успокои. Лицето на Рени бе пламнало, а отвътре я изгаряше топлина. Бе изпаднала в треска.

Лили отиде при тях. Беше повикала Надя да ѝ помогне при раждането. Лили веднага постави длан на корема на Рени. Кимна доволно, после накара останалите да накладат огън и да сложат вода да кипне.

Преди да слязат долу Рени махна с ръка към Лили, искаше да ѝ каже нещо. Лицето ѝ бе измъчено. Рени тихо прошепна:

– Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

– Добре, добре… – съгласи се Лили.

Хвърли бърз поглед към останалите, за да им подскаже, че сега трябва да се съгласяват с всичко.

Помогнаха на Рени да слезе по дългия коридор надолу. Спираха, когато болките ѝ бяха прекалено остри и продължаваха бавно, когато отслабваха.

Рени простена щом стигнаха до стаята, в която бе присъствала на едно от ражданията преди.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Надя и Лили работеха в синхрон. Надя започна да се моли, когато Рени  се извиваше при поредния спазъм.

Бебето бе готово да поеме пътя си, а те още не бяха готови. Явно детето нямаше търпение да излезе на бял свят. Рени плачеше и ги умоляваше да ѝ го покажат щом се роди.

Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и имаше само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде.

Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка, която я бе родила и умряла без да я види.

– Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер – обеща ѝ Лили и я посъветва да се успокои, за да си свърши добре работата.

– Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли, – продължаваше да настоява Рени.

– Да, да… — съгласяваха се всички, защото въздухът в стаята се бе променил. Бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Рени хапеше устните си и по тях изби кръв. Лицето ѝ бе станало още по-бледо.

Рени не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото ѝ казваха. Тя молеше Лили:

– Отгледай детето ми като свое, ако си отида. Погрижи се да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена.

Лили успяваше да успокои ужасеното момиче, като ѝ обещаваше всичко, за което Рени я молеше. Надя носеше вода, за да облекчи пламналото ѝ чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Рени изтласкваше бебето навън, когато ѝ кажеха. Беше упорита, особено когато Лили я наставляваше.

– Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! – повтаряше ѝ Лили.

Рени викаше. Беше като полудяла и сякаш тази ярост бе нейният истински език. Лицето ѝ се изопваше и пламтеше. Един, два пъти …. и  главичката на бебето се появи.

Рени бе изтощена и каза, че не може повече. Лили и Надя се хванаха за работа с маслото и горещата вода. Те настоятелно я молеха да продължи.

Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Надя. Беше голямо, красиво момче със светла кожа. Бързо го увиха и го поставихме в ръцете на майка му.

Лицето на Рени грейна, когато видя лицето на сина си. Тя бе щастлива, защото и двамата бяха живи и здрави.