Учени от Технологичния институт на Карлсруе твърдят, че са създали наметало невидимка, размерът на който ви позволява да се скрият малки предмети, като например телефони или ключове.

Устройството е кух метален цилиндър. В средата на цилиндъра се образува специална среда с отрицателни коефициенти на пречупване, това може да бъде постигнато чрез изкуствена периодична структура. В резултат на това светлина се изкривява около обекта и по този начин го скрива.

В същото време, както е отбелязано от изследователи, възниква проблем. Изкривената светлина около обекта трябва да измине по-голям път, отколкото в нормални условия.

Въпреки това, учените твърдят, че са преодолели този проблем. Те покриват система с невидима специална боя, която разсейване на светлината. Тя забавя скоростта на светлината, което означава, че по-късно може отново да се увеличи или въстанови.

Устройството лесно се пренася и може да се използва за демнонстрация в училищните класове. За опита не е нужно много, само приглушена светлина и умерено ярко фенерче.

Това е микроскопично наметало, което можете да видите с просто око и да държите в ръцете си. Не изисква фантастично лабораторно оборудване, микроскопи или постобработка на данните от измерванията. Ефектът е видим за всички присъстващи.

В момента учените работят върху нова версия на наметалото невидимка.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.

Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.