Майката тръгна рано на работа и остави децата на грижите на едно момиче на 18 години, което понякога тя викаше за няколко часа срещу заплащане.
Откакто умря съпругът ѝ, настанаха тежки времена. Можеше да си загуби работата, ако оставаше всеки път у дома, когато баба им не може да поседи с децата, заболее или излезе от града.
Мариана така се казваше момичето, което бе останало този ден с децата, след обяда ги сложи да спят. И тогава и позвъни приятелят ѝ и я покани на разходка с новата му кола. Мариана реши да отиде, в края на краищата, децата не се будят преди пет часа.
Когато чу клаксона, взе чантата си и изключи телефона. Тя предварително заключи вратата на стаята, а ключа сложи в чантата си. Тя не искаше нищо да попречи на съня на децата.
„Ако Панчо слезе след нея по стълбите. Той беше само на шест години, може да се зазяпа, да се препъне и нарани. Освен това, – помисли си тя, – как ще обясни на майка му, – че детето не я е намерило?“
Какво беше това? Късо съединение в работещия телевизор или включените лампи в стаята ….. излетяла от камината искра? Но се случи така, че пердетата се запалиха и огъня бързо стигна до дървената стълба, водеща към спалнята.
От дима, минаващ под вратата, бебето се закашля и се събуди. Без много да мисли Панчо скочи от леглото и се опита да отвори вратата. Натисна дръжката надолу, но вратата не се отвори.
Ако не направи нещо, той и малкото му братче след няколко минути щяха да загинат в пламъците.
Панчо извика, повика Мариана, но никой не отговори. Тогава детето изтича до телефона, за да набере номера на майка си, но той беше изключен.
Панчо разбра, че трябва да намери изход да спаси себе си и братчето си. Опита се да отвори прозореца, зад който имаше перваз, но неговите ръце бяха много малки и не достатъчно силни, за да го отвори. Но и да успееше трябваше да преодолее защитната решетка, коята бяха поставили родителите му.
Когато пожарникарите потушиха огъня, всички говореха само за едно:
– Как е могло малко момченце да разбие стъклото и да разкъса предпазната мрежа?
– Как е успял да пъхне бебето в раницата?
– Как е успял да мине по корниза и да се спусне по дървото  с такъв товар?
– Как е успял да се спаси?
Старият началник на пожарната, мъдър и уважаван човек, отговори:
– Панчо е бил сам …… нямаше кой да му каже, че той няма да успее.

Тази фантазия, която сме имали в детството, сме я загубили като възрастни. Защо става така?
Рационалният ум убива творческите сили, способности и възможности. Разбира се, логиката и рационалните зрънца трябва да ги има, но детето е особено същество.
Навярно сте забелязали, че децата изпадат в такова състояние, сякаш не са с нас. В това състояние те преработват получената информация много интензивно.
Детето може да спре погледа си на буболечка, листо или слънчево зайче, а в това време учителката му крещи:
– Иване, пак не си в час. Да не броиш пак враните?
Но в този момент в момчето се извършва неподозиран мисловен процес. Кой знае от него може да излезе някой нов Андерсен.
Цигуларят Йехуди Менухин, когато за първи път отишъл на училище бил много впечатлен от нещо, което на другите нямало изобщо да им направи впечатление.
Когато се прибрал от първия учебен ден, родителите му го попитали:
– Какво интересно днес се случи в училище?
– Зад прозореца растеше много красив дъб, – казал той и повече нищо не промълвил.
Йехуди бил поразен от дърво, в него той видял много повече от другите, които също може би са го видели.
Децата обикновенно се впечатляват от картина, звук, мирис, …
Средата на детето трябва да се обогатява. Сивите стени и обездвиженото дете не спомагат за неговото развитие.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

В края на първата среща, млад мъж придружава любимото си момиче. Окуражен от нощта, той се решава на първата целувка.
В атмосфера на доверие, той опира ръка на стената, усмихва се и ѝ казва:
– Скъпа, какво ще кажеш на прощална целувка?
В ужас тя отговаря:
– Да не си луд родителите ми ще ни видят?!
– Е, хайде! Кой ще ни види в такова време?
– Не, моля те. Представете си, ако ни хванат?
– Не ставай смешна, няма никого наоколо, всички спят.
– В никакъв случай! Това е твърде рисковано!
– Моля те! Толкова много искам да те целуна.
– Не, не, не. И аз те обичам, но аз просто не мога!
– О, да можеш. Моля те!
– Не, не. Не мога.
– Моля те! …
Изведнъж светва лампата на терасата и се появява сестрата на момичето по пижама и с разрошени коси. Със сънен глас сестрата казва:
– Татко каза, да се пребираш и да му изпратиш въздушна целувка. Ако искаш и аз мога да направя това. И му кажи, да не е полудял, нека си махне ръката от бутона на домофона!

В детството си всички сме учили стихотворения за Дядо Мраз, писали сме му писма и сме броели дните до идването му със затаен дъх. Тогава не задавахме въпроса, дали съществува или не.
Много родители смятат, че не трябва да подържат вярата на децата в съществуването на Дядо Мраз. Други смятат, че когато пораснат децата им, сами ще разберат истината. Но дали тогава няма да се разочароват.
Спомням си, когато малкия Боря попита майка си:
– Мамо, нима Дядо Мраз не съществува!
Видях как младата жена изтръпна, но на помощ ѝ дойде една възрастна жена, която стоеше наблизо:
– Дадо Мраз ще съществува до тогава, докато ти вярваш в него, – каза мъдро жената и се усмихна на детето.
Минаха много години от тогава и мойте коси вече побеляха. Но колкото повече години трупам на гърба си, все повече се убеждавам, че вярата в Дядо Мраз е необходима.
Защо ли?
Защото е много забавно и весело.
Подготовката за новогодишните програми и представления, картичките направени от несръчните ръце на децата, писмата до Дядо мраз, очакването на подаръците, всичко това е увлекателно и вълнуващо.
Детските лекари отбелязват, че децата много по-рядко боледуват преди Нова година. Нима можеш да си стоиш у дома с висока температура, когато те очакват толкова интересни неща!