Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Беше хладен, но свеж ноември. Дарина стоеше в общежитието. Бе тиха,тъжна и развълнувана.

Готова, но не съвсем. Тя бе на ръба на сълзите, възможностите и страха.

Дарина бе решила това седмица по-рано, но не бе си го признала.

Момчето, с което се срещаше от две години, не бе много добро.

Връзката им в началото бе сладка, но вече се бе вкиснала.

Дарина се прибра в къщи, за да се освободи от нещата.

За да е сигурна, че се е освободила, свали всички снимките с него от стената, но не всичко можеше да игнорира в сърцето си.

Това не променяше факта. Освобождаването е стъпка на вяра и смелост, когато стъпваш в неизвестното, оставяйки това, което бе до болка познато.

Мнозина си мислеха:

– Тя е луда да остави това момче.

Но Дарина бе благодарна:

– Можах да погледна всички в очите, да се сбогувам с техните мнения и очаквания за мен.

Този истинския, за когото се ожени по-късно, дойде след освобождението.

Бог използва болката за промяна, растеж за зрялост, трудните неща за по-велики.

В един сезон дърво може да изглежда празно и безплодно, но това просто прави място за нови цветове.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.