Стояна лежеше в леглото, бледа и изтощена, загубила последните си физически сили. Тялото ѝ, което преди бе едро, внушително и силно, сега се губеше в гънките на одеялото. Едва се забелязваха очертанията ѝ. Неизтощимата, енергична и влиятелна плът се бе стопила само за няколко месеца. Само в очите и още гореше буен огън, който говореше, че не се бе примирила с положението, в което се намираше.

Соня стоеше до леглото ѝ бе потънала в мислите си.

– Искам да знам какво ще правиш, когато мен вече няма да ме има, – каза Стояна. – Искам да ми кажеш.

Двете бяха много близки, повече от приятелки. Стояна не веднъж бе подкрепяла младата жена.

В гърлото на Соня бе заседнала буца и тя безпомощно мълчеше. Стояна я разбра, без да чуе мнението ѝ.

– Какво ще правиш с Кольо? Ще му отмъстиш ли?

Соня поклати глава.

– Отмъщението не е решение, – каза съвсем тихо Соня. – Онова, което направи е толкова отвратително …… Само Бог може да го съди.

– Права си, – кимна Стояна. – Животът е твърде кратък, за да си губим времето за неща, които не можем да променим. По-добре е да насочим всичките си сили към задачите и хората, на които можем да повлияем и окажем съдействие. Знам, че още го обичаш, макар да не искаш да го признаеш дори пред себе си.

Соня избегна проницателния ѝ поглед и въздъхна  унило:

– Два пъти се влюбих и двата пъти се обезсърчих и отчаях.

– Защо не опиташ още веднъж? Не прави същата грешка като мен, аз твърде рано се отказах.

– Вече не вярвам в любовта, – огорчено каза Соня. – Когато човек се влюби, загубва разума си. За мен любовта е като душевно заболяване, което се опитваме да излекуваме с брака.

– Дълги години се опитвах да отрека любовта, – каза с тъга Стояна, – защото се боях да загубя онова, което смятах за важно, да има власт. Но какво е властта в сравнение с любовта? Любовта е вдъхновителят и организатора на живота, началото и края на всичко, което правим. Тя е единственото богатство, което се умножава, когато го разпръскваме. Дълго време си затварях очите пред тази истина, а това бе най-голямата ми грешка.

– На мен ли липсва само вяра, – каза Соня. – Любовта я усещам като нож, който разбърква вътрешния ми мир.

Двете жени замълчаха за малко, а след това Стояна продължи:

– Може би ни е дадено само веднъж в живота, да обичаме истински, а после да се утешаваме с множество дребни влечения към един или друг мъж. Отличителната черта на истинската любов е, че човек изгаря като храст, ударен от мълния. Означава ли това, че след всичко преживяно ще остане само пепел?

Соня не можеше да отговори на въпроса.

– Ако не се върнеш при Кольо, тогава му помогни да завърши започнатото, това за което е мечтал  цял живот.

Соня трепна:

– Винаги, когато съм се опитвала да му помогна, само развалях и усложнявах нещата.

– Опитай отново, – насърчи я Стояна, – въпреки че не си уверена в съдействието си. Той има нужда от твоята подкрепа. Дължиш го на любовта, която все още изпитваш към него …..

Пристъп на опустошаваща кашлица разтърси тялото на Стояна. Соня изтръпна, тя виждаше, че единствената жена, която я бе подкрепяла, сега си отиваше, а тя бе застанала на кръстопът. Как да постъпи?

Думите на Стояна сериозно я бяха разтърсили. Имаше над какво да разсъждава…….

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.

Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.

Деян се бе изправил пред масата, размахваше ръце и въодушевено говореше:

– Искам да трогна душите на хората. Да ги накарам да плачат и да се смеят. Да ги раздрусам, за да се събудят.

– И това мислиш, че можеш да постигнеш само с писане на книги? – засмя се Румен, който наблюдаваше седнал изпълнението на приятеля си.

В живота на Деян имаше две страсти жените и литературата. Когато се посвещаваше на едната от тях, другата преставаше да съществува.

Безпаричието често беше негов спътник. То го преследваше като сянка. Но когато седнеше да пише или се срещаше с жена, всичко това изчезваше и той се чувстваше като безгрижен малък хлапак.

– Искам да покажа на хората как да обичат и страдат, – продължи тирадата си Деян, без да даде някакъв знак, че е чул забележката на Румен. – Искам да опиша величието и възвишеността им. Да им покажа как да рискуват живота си, участвайки в приключения.

– Какво знаеш ти за силата на чувствата, пороя на мислите, бурните усещания и чистотата на идеите? – не го остави намира Румен, като махна с ръка.

– Искам да прогоня мъглите, които се стелят в душите на хората, – като опиянен продължи Деян, – предразсъдъците и старите суеверия, всичко онова, което потиска духа им.

– Позволи им да мислят самостоятелно и да приемат онова, което им показва опита и разума, – отново се намеси Румен.

Огнян седеше на масата и скептично гледаше Деян. Струваше му се, че приятелят му е превъртял и малко прекалява в изхвърлянето си.

– От това ли ще живееш? – съчувствено положи тежката си ръка Огнян на рамото на Деян.

– От това, – възторжено го погледна Деян. – Преди всичко за това!

Било ли ви е трудно понякога да вярвате на Божието слово? Не просто да се съгласите с него в съзнанието си, но действително да вярвате, че това, което говори Бог ще проработи за вас?

Имало е моменти, когато обещанията на Божието слово са разтърсвали моя разум.

Имало е време, когато се чувствах напълно победена и обстоятелствата около мен изглеждаха толкова зле, че трудно можех да се повярвам, че съм  „повече от победител“, въпреки че знаех, какво Бог е казал.

Какво да правим, когато умът ни отказва да повярва на обещанията на Бога? Размишлявайте върху тези обещания.

Да размишляваме върху Божиите обещания означава да мислим и да отъждествяваме себе си с Божието слово.

Ние размишляваме над конкретно място от Писанието и го прилагаме към обстоятелствата в нашия живот. Това правим постоянно до тогава, докато това място от Писанието не се отпечата в съзнанието ни.

Такива размишления по особен начин влияят на нашия живот.