Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.

Седяха един до друг. Това което очакваха ги бе подбудило към размисъл. Васил едва сега погледна момчето пред себе си.

– Кириле, ако знаеше с колко малко здрав разум се управлява светът. Преди всяко бедствие все някой е предупреждавал за него. Но никой от предупреждаващите не е видял добро. Такъв е светът и никой не може да го промени, дори такива невзрачни пешки като теб или едра риба като мен.

– Няма ли да се опитате да ги спрете?

– Не, няма, ти също не можеш. Тук всичко се крепи на търговията, алчността и  вярата, че родът на Патароците са могъщи, и никой не рискува да ги нападне или да не им се подчини. Да изчакваме зад стените, докато ни обсаждат, е неприемливо. Те не могат да ни победят, но ние можем да загубим. Тук можем да издържим сто години обсада, но само след шест месеца ще избухнат бунтове зад стените. Това е войната.

– Аз знам как да се бият с тях.

Васил го погледна остро.

– Какво очакваш? Някой да се съветваме с теб? Всички тези възрастни мъже са се сражавали заедно със Соломон или са обучавани от него, макар че не го обичаха много. Но ти, едно никому неизвестно момче… безлична твар се би с него. Не се и надявай. – Той нетърпеливо махна с ръка и добави: – Трябваше да пощадиш Соломон и да не го убиваш.

– Той щеше ли да го направи за мен?

– Много ясно, че не. Ако го беше пощадил, щеше да си спечелиш добро мнение за себе си, а него да изравниш със земята. Силата е безмилостна към човека, който я притежава, както и към жертвите му. Тях смазва, а него трови. Истината е, че никой не притежава за дълго мощ. Който я има, започва прекалено да се осланя на нея и това го погубва.

Раздразнен от това, че не намираше подходящ отговор, Кирил се обърна да си върви.

– След станалото между вас със Соломон срещу теб се е надигнала силна омраза, – каза Васил. – Помисли за това, което ти казах и ще разбереш.

– Пет пари не давам какво си мислят другите.

– Това си е твой проблем, че не се интересуваш какво си мислят хората за теб. А би трябвало да те интересува.

Представете си, че сте в средата на една стая, която има четири врати и малък прозорец. Зад три от вратите има плътна стена.

Изходът е само един. През прозореца не можете да излезете.

Ако натиснете бравата на коя да е врата, другите автоматично се заключват.

Как да определим, къде е изхода?

Помислете добре! Това може, макар и малко вероятно що се отнася за врати, да ви се случи в реалния живот.

Вижте, колко пъти в живота се изправяте пред някоя ситуация и трябва да вземете правилното решение. Подобно се случва и тук. Връщане назад няма. За това трябва добре да се съобразят нещата.

Оставам ви минути за размисъл, ако ли не ето ви и …

Отговор: Трябва да отворите прозореца за да пропуснете малко въздух и да получите лек ветрец в затвореното пространство. След това със свещ доближавате ключалките на всяка от вратите. Тази врата, при която пламъкът се отклони, води към изхода.

Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.