Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Един ден Елена се почувства виновна за злонамерените клюки, които бе разпространявала. Отиде при местния свещеник и призна греха си.

Този човек не веднъж бе изпитвал жилото на думите ѝ.

– Какво мога да направя, за да поправя всички щети, които причиних с клюките си? – попитала Елена.

– Събери торба с пера, – предложи ѝ той. – След това обиколи всяка къща, за която си казала клюка и сложи по едно перо на вратата.

За Елена това изглеждаше доста просто нещо, за това тя го изпълни.

Върна се при свещеника и попита:

– Направих това, което казахте, а сега какво да правя?

– Върнете се и съберете всяко от перата, – бе отговорът.

– Това е невъзможно, – възрази Елена. – Вятърът вече ги е разнесъл из града.

– Точно така, – усмихна се свещеникът. – След като кажете лоша дума, тя се носи във въздуха на криле и никога не може да бъде взета обратно. Бог ви е простил, както поискахте, но аз не мога да премахна последствията от вашите обидни думи или да ги събера от местата, където са кацнали.

Какво да правим, когато някой иска да „сподели“ клюка?

Ако приятел се обърне към вас с някаква „новина“ или „притеснение“ относно друг човек, спрете го и го попитайте:

– Мога ли да цитирам това, което ще ми кажете?

Това е достатъчно да сложи край на разговора, преди той да е започнал.

Точно както един малък охлюв може да унищожи цяла цветна леха, така и една малка клюка може да разруши репутацията на човек, да опетни характера му и да погълне приятелство.

Това бе странно общество.

На където и да се обърнеш, можеш да прочетеш:

„На първо място удоволствието“.

„Всичко е позволено, чувствайте се добре“.

– А вината? – някой плахо се обади.

– Това е забранена тема за разговор, – последва бърз отговор.

Хората трескаво бягаха от нея.

Как ли?

Давеха я в алкохол. Въвличаха я в различни удоволствия. Обвиняваха някой друг. Подтискаха я с умствена гимнастика. ….

Но каквото и да правеха не можеха да се отърват от вината.

Стигна се до там, че тя изби на дрехите им като голямо грозно петно.

Какъв ли не перилен препарат използваха, но колко и пъти да го пускаха в пералнята, петното си оставаше.

Ами сега?!

– Наистина ли няма нещо, с което да се премахне?

Това петно бе греха и вината на хората пред Бога.

Учените на това общество дълго си блъскаха главите над този проблем.

Посети ги дребно, мършаво и побеляло старче. То се почеса по главата и каза:

– Има изход от положението.

– Какво? Как? Казвай бързо, старче! – наскачаха веднага учените.

Старецът се усмихна и поясни:

– Грехът и вината могат единствено да се изличат чрез кръвта на Исус. Затова Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се задейства, когато грехът влезе. Тогава трябва да отидем при Исус Христос, за да бъдем очистени.

– Светът около нас постоянно шуми: „Кой трябва да бъдеш?“, – започна непринудено разговора Генади.

– Но Бог вече е определил кой си, – подскочи Станимир.

– Е, да, – съгласи се неохотно Генади.

– Твоята идентичност не се основава на представяне, външен вид или сравнение. Тя е вкоренена в Христос. Ти си напълно познат и обичан, – обясни Станимир.

– Може донякъде и така да се приеме, – повдигна вежди Генади.

– Когато разбереш своята идентичност, – размаха ръце Станимир, – спираш да гониш одобрение и имаш цел. Не си просто приет, ти си назначен.

– Всъщност кой съм? – присмехулно сви очи Генади.

– Ти не си това, което правиш, което имаш или което другите казват за теб. Ти си любимо Божие дете, – възторжено обяви Станимир.

– Ами ако не съм такъв? – повдигна вежди Генади.

– Тогава си повярвал на някаква лъжа за себе си, а Бог иска да я замени с Истината, – бързо реагира Станимир.

– Хмм …, недоволно поклати глава Генади.

– Какво чакаш? – подкани го Станимир. – Декларирай, че си избран, простен и отделен. Тези три твърдения са основани на Писанието.

– И навярно трябва да приема твоя Бог, – сбърчи нос Генади. – Не още не мога да го направя. Просто не вярвам.

Станимир повдигна рамене и каза:

– Човек е създаден със свободна воля. Ти имаш право на избор, но после да не съжаляваш за него?!

Янко вилнееше. Гняв бе изпълнил сърцето му.

– Сега бушуваш, – скастри о Стефан, – но това вреди на хората около теб.

– А по-добре ли е да го подтискам? – скръцна със зъби Янко.

– Ако го подтиснеш, ще бъдеш изправен пред огромни рискове за здравето си.

– Тогава как да преодолея този гигант, наречен гняв? – скептично попита Янко.

– Както приемеш победата, която Исус вече е спечелил над него, – посъветва го Стефан. – Но внимавай трайната промяна не настъпва мигновено.

– И Бог малко по-малко ще промени живота ми? – недоверие искреше в очите на Янко.

– Ключът към истинската промяна в твоя духовен живот е постоянно да се изпълваш с вяра.

– Вяра?! – възкликна Янко.

– Чети Писанието и замени гнева си с истините, които са там, а гневните разговори, които водиш в ума си, замени с молитва за тези, които са ти съгрешили.

– Не, не …. това е трудно за мен, – възрази Янко.

– Покани Исус да царува изцяло в сърцето ти и се покори на Божията воля.

Янко само поклати глава, а Стефан продължи:

– Не сме съвършени, но Бог ни е простил, така че и ти можеш да простиш на другите. Бог е сключил мир с теб чрез Исус на кръста. Той е твоя отмъстител и те е освободил да сключиш мир с останалите хора.

Янко мълчеше навел глава.

– Признай, – подкани го Стефан, – че това, което Бог е направил за теб, е много по-голямо от това, което някой би могъл да направи срещу теб. Само чрез Христовата сила е възможно да простиш на онези, на които си ядосан. Така ще освободиш болката, която е отравяла живота ти.

Може да сте били отхвърлени от другите и сте се чувствали незначителни, но в Божите очи вие сте обичани, сигурни и значими.

Съсредоточете се върху Бога, а не върху хората, които са ви онеправдали.

Ако го направите, ще бъдете освободени, ще продължите напред с Божията сила и ще правите това, към което Той ви е призовал.