Съвременните хора ценят свободата и всепозволеността повече от ред.

Никакви отношение на любов не могат да се създадат върху човешката разпуснатост и на удовлетворението на емоциите и амбициите.

В наши дни няма робство, но много се отнасят към работата и отговорностите си като роби. Усърдно работят пред началника заради повишение в службата или награди, но роптаят и безделничат зад гърба му.

Християните не трябва да постъпват като чревоугодниците, но като слуги на Бога. Когато служат на Господа получават голяма награда от Него, а не от хората.

Непокорният, живеещ според собствените си разбирания, ще получи от своята неправда.

Началниците трябва снизходително да се отнасят към подчинените си така, както биха искали Исус да се отнася с тях.

Господи, ти си ме създал и си ми дал мисия. Помогни ми да направя това, както е угодно за Теб в семейството, на работата, в църквата. Помогни ми да се трудя като за пред Теб, Господи, за да получа Твоята награда.

В последно време все по-често се повдига въпросът за кърменето на обществени места. Понякога стават скандали по повод на това. Майките ги ругаят и изгонват заедно с бебетата им.

За щастие този процес не предизвиква у всички отвращение. Примерите за добро отношение към кърмещите майки не са редки.

Кунка бе млада майка. Днес за първи път тя отиде в кафенето на ъгъла близо до дома ѝ с осем месечния си син Дани, за да се нахрани.

Келнерката бързо ѝ поднесе закуската и чашата с горещ шоколад. Кунка придърпа чинията към себе си и посегна към храната, но малкият Дани се разплака.

Той също бе гладен. За да го успокой, майка му започна да го кърми.

Няколко минути по-късно при Кунка дойде възрастна жена. Младата майка се уплаши.

„Сега ще ми направи забележка, – помисли си Кунка, – навярно ще поиска да скрия гърдата си“.

Но вместо това жената ѝ се усмихна любезно и каза:

– Вие сте много добра майка! Не бих позволила вашата закуска да изстине. Позволете ми да нарежа храна ви, така че и вие да можете да похапнете.

Тази фраза накара посетителите да ахнат.

А Кунка беше толкова трогната, че не можа да задържи сълзите си.

„Това е най-прекрасната жена от всичките, които познавам или съм срещала до сега, – помисли си младата майка“.

Това бе изблик на радост в момент, в който младата жена очакваше упрек и лошо отношение, а в замяна на това тя получи любов и разбиране.

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

Един млад човек ме попита:

– Наистина ли Бог се намесва в живота ни, когато се молим? Струва ми се, че и да се моля не получавам желаното. Загубих всякаква надежда. Страхувам се, че вече съм престанал да вярвам в силата на молитвата.

Това е много важен въпрос, който си задават хората. Той е свързан с потребителската ни култура. Ние пренасяме нашата индивидуална заявка във взаимоотношенията ни с Бога. Обикновено Му представяме списък от искания по време на молитва.

Къде е проблема?

Такава молитва не носи на човек  нито щастие, нито удовлетворение при получаване на желаното.
Освен това нашата представа за щастие и удовлетворение може да не съвпада с разбирането на Бога за това. Защото нашето схващане може да бъде егоистично и потребителско.

Ние сме хора и за това, не винаги знаем, какво искаме. Не винаги можем да обхванем всички детайли на желаното от нас в дадения момент.

Ние не можем да предвидим всички последствия от това, което сме пожелали. Само Бог вижда и предвижда всичко, Той има съвършеното знание за всички неща. Бог вижда цялата картина и знае кое е полезно за мен.

Ето защо, един от начините да открием Божията сила и да Го опознаем по-добре, е именно молитвата.

Веднъж един старец и един от неговите ученици влезли през портата на един голям град, за да разкажат на хората там за християнската вяра.

Един християнин, жител на този град отишъл при старецът и казал:

– Нужни ли са на някого тук твоите проповеди. Хората тук са с натежали сърца и се противопоставят на словото на истината. Те не искат да се учат. Не си губи времето с тях.

Старецът го погледнал и казал:

– Прав си.

След няколко минути при старецът дошъл друг християнин и казал:

– Не се съмнявай, ти ще бъдеш добре посрещнат в този град. Хората те чакат и се надяват да чуят скъпоценните думи на Евангелското учение, идващо от устата ти. Те жадуват за знания и са готови да служат. Техните умове и сърца са отворени за теб.

Старецът му отговорил съвсем спокойно:

– Прав си.

Ученикът не издържал и попитал старецът:

– Обясни ми, защо и на двамата каза едни и същи думи? Та те казаха съвсем различни неща?!

– Прав си, – казал старецът. – Вероятно си забелязал, че и двамата казаха истината, съответстваща на тяхното разбиране за света. Първият вижда във всичко само лошото, а втория търси доброто. Двамата възприема света такъв, какъвто очакват да го видят. Всеки от тях изхожда от своя опит за разбиране на света. Нито един от тях не излъга. Те и двамата казаха истината, само че не цялата.