Posts Tagged ‘простор’

Царят

събота, май 1st, 2021

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Защо са толкова големи

понеделник, септември 23rd, 2019

imagesМая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.

Неудовлетворени

петък, юли 19th, 2019

aircraft_Lockheed_C_130_Hercules-127309.jpg!dКрай малката река бе тихо и спокойно. Наоколо летяха ципокрили насекоми.

Едно от тях с големи фасетни очи и два чифта прозрачни крила с гъсти мрежести жилки, имаше невероятна бързина.

То може да лети във всяка посока, включително странично и назад и да се задържат неподвижно в полет на едно място във въздуха, за минута и дори повече. За това улавяше и разкъсваше жертвите си: мухи, пеперуди, пчели, оси, комари и мравки още във въздуха с невероятно острите си челюсти.

Може би вече се досетихте, че става въпрос за водното конче! Ако ли не, знайте, че това е нашия познайник.

Необезпокоявано от никого, то демонстрираше невероятните си заложби.

Изведнъж се чу силно бръмчене. Голям, отразяващ слънцето с блестящия си корпус, самолет пореше синия простор.

Водното конче повдигна нагоре очи, видя го и с възторг възкликна:

– О, какви очи! Какви мощни крила! Защо не съм като него? Толкова много ми се иска да бъда поне за малко силен като него!

И малкото насекомо въздъхна печално, като премигна с големите си очи.

Самолетът също забеляза водното конче.

О, не се съмнявайте! Неговите конструктори се бяха потрудили доста добре, така че тази мощна машина можеше да засича всяко движение във въздуха, на разстояние няколко километра.

– Колко много прилича на мен, – каза си самолетът. – Има подобни илюминатори и същите криле, но …… е живо! Бих дал всичко на света за да опитам поне за миг, какво е това!

„Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой може да устои пред завистта?“

Това е за твое добро

четвъртък, април 11th, 2019

unnamedВ гората израстна млад строен дъб. Той разпери клоните си, обсипани с листа и се радваше на топлите лъчи на слънцето.

Изведнъж задуха силен вятър. Той не прощаваше лесно на този, който застанеше насреща му. Малък и голям в гората превиваха снага пред силата му.

Младият дъб се възмути:

– Ветре, защо не даваш покой на никого в тази гора, особено на дърветата?! Духаш ли духаш! Тревичките само галиш, сякаш ги приготвяш за тържествен бал. А на мен виж колко клони изпочупи.

– Ех, младост, младост …… Глупавичкият ми, – обади се нежно старият дъб. – Това е за твое добро.

– Как така? – изненада се младият дъб, а в същото време си помисли: „Този старец напълно е изкуфял. Вятърът ме съсипва, а той ми твърди, че било в моя полза“.

Старият дъб сякаш прочете мислите на младото дръвче, въздъхна разбиращо и обясни:

– Колкото повече клони чупи вятърът от теб, толкова повече корените ти укрепват и растат надълбоко в земята. Скоро той ще повали и мен, за да има повече слънце и простор за теб.

– Благодаря ти, старче, за мъдростта, – каза младокът вече напълно убеден в правотата на стария дъб.

Младият дъб много съжаляваше, че не може да се отдръпне настрани, за да не бъде повален този стар мъдрец, отстъпващ място на по-младият …..

И това ще ви прости

понеделник, април 8th, 2019

imagesСлънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.