В периферията на вселената се намира един магазин. Табелата на магазина я няма от доста дълго време, след като я отнесе космически ураган, а собственикът не постави нова, защото всеки местен жител знаеше, че магазинът продава желания.
Асортиментът на магазина бе огромен. Тук може практически да се купи всичко: огромни яхти, големи коли, апартаменти в столицата, пост на вицепрезидент на корпорацията, пари, брак, деца, любима работа, красива фигура, победа на конкурс, футболни клубове, власт, успех, пръстени с диаманти много други неща. Не се продаваше само живот и смърт. С това се занимаваше друг офис, който се намираше в другия край на галактиката.
Всеки който идваше в магазина, а има и такива, които и един път не стъпваха в него, оставайки в къщи и оплаквайки съдбата си, най- напред узнаваше цената на своето желание. А цените бяха различни.
Например, любимата работа струва отказ от стабилност и предвидимост, готовност за разходи при планиране и структуриране на живота си, вяра в собствените сили и решение да се работи там, където е приятно и се харесва на човек, а не там, където трябва.
Властта струваше много повече: отказ от някои собствени убеждения, винаги да намираш рационално обяснение на нещата, да можеш да отказваш на другите, да знаеш цената си, а тя трябва да е достатъчно висока, да казваш „Аз“ заявавайки за себе си, независимо от одобрението или неодобрението на другите.
Някои цени се оказаха странни. Брак можеше да се получи практически даром, но щастливия живот стуваше скъпо. В цената му се включваше лична отговорност за собственото си щастие и способността да се радваш на живота, знаейки своите желания да се откажеш от сремежите съобразавайки се с околните, малко чувство за вина, умение да оценяваш това, което е, да разрешиш на себе си да бъдеш щастлив, осъзнаване на собствените ценности и значение, отказ от бонуси „жертви“, риск да загубиш някои приятели и познати.
Не всеки, който идваше в магазина беше готов да купи желанието си.
Някои като видеха цената, се обръщаха и си тръгваха.
Други дълго мислеха, пресмятаха и размишляваха от къде да вземат още средства.
Някои започваха да се оплакват от високите цени и молеха собственика на магазина за отстъпка или питаха кога ще има разпродажба.
А имаше и такива, които вадеха от джоба спестяванията си и получаваха исканото желание, увито в красива шумоляща хартия.
На щастливците другите клиенти гледаха завистливо. Те си шепнеха помежду си:
– Навярно собственикът на магазина е техен познат и желанията са им дадени просто така, без всякакво затруднение.
На собственика на магазина често предлагаха да намали цените, за да увеличи купувачите си, но той винаги отказваше, казвайки:
– От това ще пострада качеството на желанията.
Когато питаха собственикът;
– Не се ли страхувате, че ще се разорите?
Той клатеше глава и отговаряше:
– Във всяко време ще се намерят смелчаци, които ще са готови да рискуват и ще променят живота си, отказвайки се от обикновенния и предсказуем живот, които са способни да повярват в себе си и своите желания, имащи сили и средства за това, за да заплатят изпълнението на желанията си.
Излизайки от магазина може да видите обявление, което виси на вратата:
„Ако твоето желание не е изпълнено, значи то още не е платено“.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?

Един ангел току що бе прелетял на Земята, седна на едно клонче и се заслуша в разговора на няколко деца.
– Моят баща вчера ми подари панделка. Аз само го попитах, а той веднага ми я подари. Мама каза, че човек изпитва голяма радост, когато получава подаръци, – каза Мими, въртейки на пръст крайчето на косата си.
– А аз имам цветни моливи. Наскоро ми ги купиха. Значи и аз имам радост, така ли? – попита Таня.
Димчо потърка носа си, явно бе решил да каже нещо:
– На мен ми купиха велосипед, но аз още не мога да го карам. Това също ли се смята за подарък?
– Мама каза, че имаш радост, когато получаваш подаръци и на теб от това ти става хубаво, – каза Мими, като се настани още по-удобно на пейката.
– Значи ако не ти подаряват подаръци, ти нямаш радост, така ли? – попита Димчо, поглеждайки към Иван, който с обувката си разравяше купчинка пясък.
– Щом нищо не ти подаряват, – назидаделно каза Мими, – означава, че никой не те обича.
Всички деца погледнаха към Иван, който живееше сам със баба си и съвсем не получаваше подаръци.
– Аз също имам радост, – скочи Иван. – Вчера гората ми подари цяла кошница със гъби.
Всички с интерес погледнаха Иван.
– Това не се брой, ти сам си си ги набрал. Подарък е , когато някой друг ти го даде, – каза Мими.
Иван се замисли, а след това изтърси:
– Вчера валеше дъжд, помните ли? Вие всички побягнахте по домовете си. А аз останах в беседката, баба беше отишла до магазина. И тогава дъждът ми подари една голяма дъга. Красива, с много цветове, по цялото небе, това ми достави голяма радост.
Всички отново погледнаха Иван изумено.
– А след дъжда, в локвите сребристи рибки плаваха. Наистина, видях ги. И всичко това дъждът ми подари, – Иван целият сияеше.
Децата с нямо възхищение гледаха своя приятел.
Ангелът извади доклада си и написа: „Ден първи. Срещнах малък вълшебник“. След това се замисли малко и добави: „А ме уверяваха, че такива на Земята няма“.

Лени Рифенштал несъмнено принадлежи на този орден. Толкова пъти, тя се е „възраждала от пепелта“. Друг човек на нейно място просто би умрял.
Когато официално ѝ забранили да се занимава с творчество, тя заминала за Судан и рискувайки, със много страх, снимала там филм за нубийците. Материалът не я удовлетворил и тя направила фотоалбум за красотата на телата на чернокожите, което отново предизвикало скандал около името ѝ. В това, че тя снимала негри, видели нациска мотивировка.
В началото на 70-те заедно с приятелят си водолаза Хорст започнала да се гмурка в дълбините на океана. Той бил с 40 години по-млад от нея. Двамата с Хорст наели малка къщичка на Малдивите, където тя е направила повече от 2000 гмуркания. В резултат на това Лени създала своя пореден филм за тайните на Индийския океан, наречен „Впечатления под водата“. Тези, които са го видели, казват, че е много зрелищен, с неописуеми красоти от океанското дъно.
Във водата Лени не чувствала болка, която непрекъснато съпътствувала нейното осакатено тяло. На сушата тя имала с какво да се занимава. Когато се изморявала, лягала си, в затоплено легло от грейки. Спяла по два часа и отново заставала пред компютъра.
Стогодишнината си тя отбелязала с голям размах. В хотел на брега на Штарнбергерзе били поканени повече от сто гости. На вечерта били предложени пушена риба, птица със сос от трюфели и шампанско.  Пред гостите Лени Рифенщал излязла с доста предизвикателна рокля.