Някои хора доста стресиращо приемат летенето със самолет.

Какво да кажем за Павел, който летеше с осем месечния си син и то не веднъж.

Малкото първоначално се справеше добре с адаптирането по време на един от полетите, но по едно време му доскуча да седи в скута на баща си и обърна поглед към съседната седалка.

На нея седеше непознат жена.

Детето внезапно пожела да спре да се гушка в баща си и изпълзя до жената.

Тя отвори ръцете си за него и каза:

– Просто ми го дайте.

Бащата ѝ подаде малкия си син.

След няколко минути малкото сложи глава на гърдите на непознатата и заспа.

– Ще се грижа за детето ви, а вие дремнете, за да наваксате малко сън, – предложи тя на бащата.

Мъжът благодари, настани се удобно и моментално заспа.

Добротата на жената и любовта към ближния си казаха дума. Те бяха напълно достатъчни, за да се почувства малкото добре, а бащата да отпочине.

Стилян отново се бе огорчил. Бяха се отнесли с него недобре, а той не го заслужаваше.

Баща му след като го видя отбеляза:

– Навярно е много обидно, но помисли. Исус не заслужаваше да бъде разпнат, но какво каза?

– „Те не знаят какво правят“, – въздъхна тежко Стилян.

– Ако следваш Христос, трябва да обичаш като Него, – прибави бащата.

– Когато ме нараняват, аз се обиждам, – призна си Стилян. – Може би вместо да се съсредоточа върху собствената си болка, трябва да се запитам, защо са го направили?

– На прав път си, – усмихна се баща му. – Когато някой е груб с мен, просто му се усмихвам.

– А когато приятел не е съгласен с мен? – Стилян с очакване вдигна поглед към баща си.

– Вие сте различни, но това не променя твоята вечност. Замислял ли си се, че повечето неща, които ни обиждат, нямат вечно въздействие.

– Но може да има лоши последствия, – тъжно поклати глава Стилян.

– Може да отблъснеш хората, когато те обиждат, но по този начин може да ги отдалечиш от Христос.

– Ако някой се спъне заради мен, – Стилян разроши косите си с длани и разтърси главата си, – не …. дори не искам да мисля за това.

– Когато можеш да покажеш на някого любов, въпреки че те е наранил, той ще види в теб Исус, – баща му го потупа по рамото насърчително. – Остави обидата и я замени с любов.

– В крайна сметка вечното въздействие се открива, когато показваме любов един към друг, – усмихна се Стилян.

Угриженото му лице се бе прояснило. Радостта бе заела отново своето място в сърцето му.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.